Няма значение, какъв ще е бюджетът. Няма значение, в кого ще отидат парите.

Защото колкото и често да се премита една стая, ако не се прави пролетно почистване от време на време тя ще засмърди на типичен си за нея аромат, който никой не може да ти каже от какво точно идва.

Тук всички усещаме този аромат и сме свикнали с него.

17.о6.2010

Пиша тези неща, защото не искам да ги забравя.  Септември ме посреща през последните 12 години с хладни дни, лъх на кестени и с първите учебни неволи. Тази вечер лъхът на кестени ме върна към спомени за хора,  които вече не познавам. Към стари приятели, които отдавна са ми безразлични.

Вече забравям толкова велики дни, толкова неразрешими проблеми, толкова истински чувства. Забравям какво е да се гримираш с водни боички като пребит в часа по изобразително (и то доста успешно), или в знак на протест да се качваш по стълбите за надолу и да слизаш по тези за нагоре. Някъде дълбоко изчезва спомена за детството ми каквото наистина беше.

Кестените ме върнаха към тези безкрайни дни. Колко не искахме да ходим на даскало. Боже, колко оправдания съм изредил защо съм без домашно…

И колко далече е всичко това. А колко по-далеч предстои да става…

Знаете ли, дарени сме с краткотрайна памет, за да изпитваме непрестанна нужда да създаваме нови и нови спомени. И все пак ми е тъжно за старите спомени…

Аз в ангели не вярвам, но живота го виждам така: пускат ни в един бездънен кладенец и ние неусетно бързо падаме надолу. Ама не ни оставят току-така, закачат ни на един балон и той уж трябва да поуравновеси нещата. Аз от малък видях, че балонът ми се е паднал некачествен. След първия откраднат сладолед, полицаите казаха, че съм загубил невинността си. Е, то хубаво, ама тоя сладолед ми се стори много сладък и аз видях, че без невинност се чувствам по-лек. И така реших, без това явно ще ги губя тия работи, дай да ги изхвърля преди да съм стигнал дъното на кладенеца.

А колкото повече изхвърлях, толкова по-лек се чувствах и толкова повече улеснявах балончето.

Такова досие, като моето, вече не можете да намерите. Дребни кражби, побоища, нарушаване на обществения ред, пласиране на трева, кражба на касетофони, автопохищения, изнудване, организирана престъпност. Абе, въобще живот.

Лъжел съм се де, то онова моето не е било живот. Като ми се отдаде възможността да го затрия това досие, него ден измислих това за кладенеца, в който всички падаме. И за малкия балон, който ми е дал Господ, но пък на него не се сърдя. Вижте само какво течение вкара в тоя кладенец и как ми даде шанс.

А аз шансовете ги умея. Заех се каквото ми е останало от скрупули и ценности, да го изхвърля, да не ми тежат. И го направих на един път – купих си диплома, даже три, и влязох в политиката. А от политика по-лек човек няма.

Да ви кажа, справях се. Почнах от кмет и чак зам.-министър станах. А  зам.-министър лесно се не става. Трябва твърда ръка. Подкрепа имаше откъде да намеря. А благодарение на организираното гласуване, което осигурих на няколко пъти, станах много ценен кадър в правителството. А това и чакаха тези, които ме подкрепиха.

Берекет. След всичките тези години на отказване от добродетели балончето ми толкова ме издигна, че макар натрупаните килограми виждах тавана на кладенеца. Да, оказа се, че кладенецът има таван. Някой го залостил докато съм бил вътре, явно, за  да не стане някой нещастен случай. Ние така избетонирахме кладенците по селата с един от „подкрепящите”.

Но знаете как е, тъкмо да го докосна тоя таван и балончето се спука. След изборите, уж конкурентната политическа сила, реши, че трябва да жертва някого от предишното правителство и избра мене. Пресслужбата, пардон, вестниците им набързо разкриха солидната ми биография. И майка ми не издържа. След погребението ѝ  и аз се поболях и до смъртта си се крих в едно село в Сърбия.

Питате какво стана с кладенеца? След като се спука балончето, паднах върху тавана. Оказа се, че съм гледал нещата наобратно и всъщност съм падал надолу. Стигнах дъното, но чак сега го разбрах. Сега имам цяла вечност пък да измисля как да си оправя балончето и да ме издигне до другия край на кладенеца. Пък дано там да няма държавно финансиране за покриване на опасните кладенци.

Но не, възелът ще се разхлаби преди да е дошъл влакът.

А влакът ще закъснее.

Или ще изгори по пътя.

Може някой да ме спаси против волята ми.

Или по-лошо – някой ще ме види, както съм вързан за релсите, и ще ме подмине.

Може и железничарите да протестират.

Цял ден да няма влак, а аз да не мога да се развържа и да стоя гладен и жаден.

Ще изпия много вода предварително.

Но не знам как да пикая завързан и не искам да ме намерят в кофти положение…

Ако изобщо ме намерят.

Може дори машинистът да не ме види.

А ако машинистът ме види,  опита да спре влака и той да се преобърне точно преди да ме прегази. После аз ще съм виновен.

Ще подкупя машиниста да ме прегази. Да, това ще стане. Но нямам пари – бях му колега.

Все нещо няма да е наред. Ще отида да се завържа за релсите в Дания. На гърдите си ще напиша „Изпратете сметката на БДЖ”.

Ето така ще си отмъстя!

Грабих го още от първия ден. По малко де, въпреки че исках по повече.
Предпазлив бях.
Ееех, ако знаех.

В началото осирах нещата. После се лутах без да знам какво правя. Тъкмо натрупах малко опит почнах на рискове. Имаше малко травми и няколко нощи дето ми се губят, но уж не ми се разсърди много. А и сравнително бързо се успокоих и макар за кратко, станах работник за пример. Енергичен и мъдър. Вярно е, работех много, но крадях двойно повече.

Все си мислих, че е глупав и не усеща.  Бързо ми писна де – нито работех, нито крадях. Почнах да ходя на работа повече по навик, отколкото с някаква определена цел. На него не му пукаше, важното беше всеки ден да съм там или поне от време-на време да се вижда как дими кафето ми.

Един ден обаче ме извика и със строг тон каза: „Застани пред огледалото“.

Животът не само знаеше колко безмилостно грабя от него, но и си ми го връщаше двойно. През всичките тези години, докато аз тайно си вземах от него малко – по малко, той не само е виждал, но и с двойно коварство си е отмъщавал за него.  Вместо за 80 години животът ми свърши за една. Толкова помня. Яд ме е, че не си откраднах повече за това време.

—

Е, мили читатели, аз съм още млад. Вярно, сякааш вчера бях на 10, но ето днес станах на 19 и макар и да грабя от живота като наша фирма  около „Кремиковци“. Пийнете едно за мое здраве.

- ХАЙЛ!

-  Всички виждат, но никой нищо не прави. И  другите не са повече стока от тях. Група пикли, които само много се оплакват. Ние… Ние обаче сме се събрали именно за това. Тази вечер ще поставим началото на едно велико дело, за което в бъдеще ще ни строят паметници във всеки български град. Всеки от вас е взел оръжие и тихо, без много шум, отиваме да убием първото циганско семейство… първото от много!

- ХАЙЛ

—

- Оставете ме аз да говоря с него. Няма да му се размине. Защо не го усетих по-рано какви неща е намислил. И този боклук ми е син!

- Господин сержант, не можем да ви пуснем при него. Не е редно. Успокойте се, изпийте едно кафе. Изчакайте в коридора. Ние ще пратим колегата Петров и той ще говори с него. Ще наемете добър адвокат, съдията ще приеме, че е бил подведен от лидера на групата. Може да му се размине само с обезщетение, което без това ще остане при вас.

- Никакво разминаване! Щом е бил глупав да го направи, значи е достатъчно глупав и да се набута в затвора. Пък може и да му покажат там как се става човек. Пишлеме! Как съм го отгледал? Пуснете ме вътре. Само за да му кажа и да видя физиономията на малкото нацистче.

- Не позволявам господин сержант, не може да влезете.

- Това е заповед!

Капитанът се отдръпна от вратата и пусна сержанта да влезе, като същевременно хвърли поглед на колегата да е готов ако се наложи да предодврати евентуално насилие. Самият той отиде до едностранното стъкло, което гледаше вътре.

—

- Знаеш ли какво си направил?
- Да, знам.

- Знаеш ли колко хора си убил?

- Да. Николко!
- Как така николко?
- Те не са хора! Те са хлебарки! Ние само мачкаме хлебарките с кубинките си!

- Единственият, който мачка в този свят, е животът. Тях той ги е смачкал достатъчно. А като те гледам колко си глупав и теб няма да те пожали.

- Един ден ще бъда герой, а теб ще те е срам, че си говорил така. Те са измет, която трябва да бъде спряна. Те не са нормални хора, в гена им е заложено да подлежат на унищожение от другите!

- Не си мисли, че ще те защитя. Влизаш в затвора, с максимална присъда. Никого нищо няма да моля! Дано поне там ти уври главата…

- Няма значение. Аз направих само една грешка – позволих да ме хванат. Ще излежа десетте години, ще натрупам знания и когато изляза никой няма да може да ме спре. Но дори дотогава има кой да ме замени. Брат ми, твоят син, ще ме замести доблестно!

- Глупак! Брат ти, след месец става на 18 години. Знаеш ли какъв ще е твоят подарък за неговия рожден ден?

- Официално ще бъде приет в редиците на „Легионът”. Това беше едно от правилата, които приехме – членовете да са пълнолетни, за да не се спекулира с методите ни.

- Единственото, което ще му подариш, е един лист хартия, в който се казва какво е наследил от семейството му, което ти и твоите другари убихте.

- КАКВО?

- Да, брат ти е осиновен. Той е циганин. Беше първото дете на тези, които убихте, и ние с майка ти го взехме още като малък.

- Спри! Не искам да чувам лъжите на една подлога като теб. Какво като си ми баща? Кажи ми, че и мен сте осиновили, поне да знам, защо си такъв! Не може той да е циганин.

- Не може, но е. Не му личи, да. Малко по- светла му е кожата, а и не сме го обличали по-различно от теб. Не е учил различно от теб. Не е имал различни мечти от теб. Не му е липсвала надеждата, както на това семейство, което вие избихте.

- СПРИ.- едвам изстена доскорошният фашист.

- Не е в гена разликата между хората. Важно е отношението, с което ще ги удостоиш, за да промениш и начина, по който те ще се държат. Брат ти на рождения си ден ще получи писмо, в което се казва, че придобива всичкото имущество на починалото семейство като единствен възможен наследник.

—

Когато бащата излизаше от стаята , убиецът просто мълчеше..

- Заповядайте, сядайте.

- Приятно ми е, аз съм собственикът на цирка, Балкански.

- И на мен, Светломир.

Мъжът беше обикновен строителен работник. На видими около петдесет години, той не притежаваше задължителните белези на старостта, които се проявяват при наборите му. По косата почти не се виждаха бели косми, кожата му беше гладка и румена, а погледът му издаваше рядко срещано спокойствие и душевен мир. Висок и здрав, облечен така, че никога не бихте познали какво работи. Не приличаше на луд и именно затова собственикът на цирка беше толкова заинтересуван от него. В продължение сигурно на почти година този човек посещаваше всяко късно представление, което циркът правеше. Винаги идваше сам и сядаше на различно място в залата.

Днес той беше седнал най-вдясно, почти до кулисите. Място, далеч не най-предпочитано от посетителите и наоколо му бе почти празно. Въпреки това той не обърна никакво внимание нито на странната молба на госта си, нито на особеността му като личност. Програмата тъкмо бе започнала и както всеки път на сцената представяха жонглирането с ножове.

- От около година не сте пропускали представление. Ние се чудим…-натрапникът продължи разговора, но виждайки, колко внимание получава, реши да смени тактиката.- Реших, че заслужавате да научите тайните на нашето изкуство и затова дойдох тук при вас. Възразявате ли?

- Не.

- Чудесно! Този на сцената се казва Георги и е от едно тукашно планинско село. За публиката обаче той е Пиер, французин, напуснал родината си, за да играе при нас. По-късно ще го видите като маскирания фокусник от Гърция. Знаете ли как викаме на ножовете за жонглиране, за да не ги бъркаме с тези за хранене – лъжи. То и названието пак от него тръгна. Много изкусен лъжец е, понякога ни разказва такива истории, че дори да сме ги гледали във филм предишната вечер, няма да го разберем, че си измисля.

- Интересно, да.

- След малко ще видите акробатите от Молдова – младо софийско семейство, което представяме като двойка, още преди да пламне искрата между тях. Отработени до секундата движения. Знаят добре, че зависят от другия. Когато не репетират, отговарят и за почистването на клетките в зоопарка, който направихме, за да можем да приютяваме екзотични животни. В България почти няма циркове и затова никой не си е направил труда да направи конкретно законодателство за нас. Лутаме се между законите и преживяваме.

Труден разговор беше подел собственикът на цирка. Каквото и да казваше, не успя да провокира интереса на слушателя си. А той вглъбено гледаше какво става на сцената, представление, което знаеше до болка. Всички по това време стояха у тях си и гледаха новини, той – гледаше цирк. Затова именно съседът му по място не повдигна тема за политика или спорт. Въпреки неуспехите си той продължи да опитва.

- Ето го и клоунът. Забавен е, нали? Когато снеме маската, винаги е малко ядосан и затворен. На сцената обаче той слага своя червен нос, обува големите обувки, става важен. Та той е любимецът на децата. Разхожда се свободно по сцената, шегува се с посетителите, изпълнява си номерата. Харесва му.

- Ето го и мага- короната в програмата. Разрязва асистенката на две, а всъщност в частите на ковчега стоят различни момичета. Освобождава се от фалшиви катинари. Изкарва карти из под ръкавите си. Прави огън, загася огън. Пуска бели гълъби от нищото. Съживява животни. За зрителите той е всемогъщ, за нас е просто хитър и ловък. С неговото представяне завършваме цирка. Е господине, какво ще кажете?

- Сбогом.

И наистина мъжът стана и си замина. Знаеше тайните на цирка, но не почувства желание да ги коментира. Просто стана и си замина.

На следващото представление не дойде. Нито някога повтори. Престана да ходи на театър и като всички нормални хора си стоеше в тях и гледаше новините. Ден след ден. Едни и същи хора правеха едни и същи неща. За няма и година този човек остаря, колкото бяха стари и другите.

Защото в цирка той стоеше на трибуните, а не на арената.

Кой ти дава 5 лева?

Набързо ни обясниха, че за да ни платят за свършената  работа по закон, трябва да подпишем трудов договор. Ние обаче  да не сме се притеснявали, защото след като го подпишем, подписваме и анулирането му. След като имаме трудов договор, пак по закон, ни трябвало и пенсионно осигуряване, за което удобно има бланки най – отдолу. Зададохме доста въпроси.

„Обвързваме ли се с нещо?“  “Не.“.
„Защо ни давате тези пари?“  “Ние сме като „Галъп Интернешанъл“ и събираме данни за проучване. Те също плащат.“
„Един вид зарибявате да сме пенсионно осигурени при вас?“  “Много грубо казано. И все пак не искате някакви СИК-ове и ВИС-ове да ви управляват парите, нали? Ако не изберете пенсионно осигуряване държава ще ви препрати някъде на случаен принцип и няма да знаете дори къде сте. А ING пращат писма всяка година.“
„Мога ли да се откажа от осигуряването при вас?“ – „Да… след две години“ (И както разбрах по-късно и срещу 20 лева.)

„Госпожо, Директорът информиран ли е?“ – при което, учителката ни замълча, а една от натрапничките отговори с „да“. Впоследствие установихме, че той не знае нищо.

След доста убеждаване и постоянното смъмряне от страна на госпожата защо задаваме толкова въпроси,  почти всички от класа попълнихме анкетата- една страница с 5 въпроса, както и си дадохме личните данни в бланките за пенсионно осигуряване на ING, както и

подписахме празен трудов договор и неговото анулиране към Дружество „Храмът“

Учителката си тръгна 15 минути преди края на часа и ни остави с „дамите“  да допишем листите. Свърших последен, защото исках да прочета поне какво подписвам. Взех си 5-те лева, отново срещу подпис, и единственото, което остана в мен, беше копие от бланката за пенсионно осигуряване, непопълнена от осигурителен посредник.

Веднага след училище се запътих към офиса на ING Силистра, където ми обясниха, че не знаят техни служители да обикалят по училищата. Практика обаче било да се прави това и да се представя като анкета, за да бъде всичко легално.  Малко след мен мои съученички с една майка също са отишли и са успели да разберат името на поне една от посетителките, както и да договорят пенсионният ни фонд да бъде прекратен- без последствия. Така и направихме на другия ден, когато се събрахме потърпевшите в офиса им и написахме заявления за това.

Гостите ни, както се оказа,  са служители на ING Русе и правят всичко това за комисионната от записването ни, която е 15- 25 лв.  Не можах да открия в закона административните последствия от случилото се, но например, се лишаваме от право на трудова борса в търсене на първата ни работа, защото вече сме работили.

Както и да е, измамници много, жалба в прокуратурата е подадена и са започнати следствени действия. Друго ме притеснява сега:

Два часа по-рано, когато дамите са влезли в друг XII клас, учителката е направила физиономия към учениците да НЕ подписват.

На нас едва ли не ни сложи химикалите в ръцете… Какво е променило мнението й за толкова малко време? Защо замълча, когато ни излъгаха, че директорът е наясно? Защо напусна часа и ни остави с тях?  Защо изобщо ги пусна да влязат?

Не искам ВИС-ове и СИК-ове да ми управляват парите. Но нито ВИС, нито СИК злоупотребиха с доверието ми в училищната институция и преподавателя, който я представлява.

Репортажът в Нова телевизия може да видите на 23-тата минута от това видео. http://novatv.bg/

Живуркат си мишките.
Козината им – сива, гнездата им – сиви.
Сив живот

Живуркат си мишките.
Само децата им розови.
Ама и децата им порастват сиви.

Живуркат си мишките, а покрай тях и ние.