Цирк

31 март 2010

Здравейте, свободно ли е?

Заповядайте, сядайте.

Приятно ми е, аз съм собственикът на цирка, Балкански.

И на мен, Светломир.

Мъжът беше обикновен строителен работник. На видими около петдесет години, той не притежаваше задължителните белези на старостта, които се проявяват при наборите му. По косата почти не се виждаха бели косми, кожата му беше гладка и румена, а погледът му издаваше рядко срещано спокойствие и душевен мир. Висок и здрав, облечен така, че никога не бихте познали какво работи. Не приличаше на луд и именно затова собственикът на цирка беше толкова заинтересуван от него. В продължение сигурно на почти година този човек посещаваше всяко късно представление, което циркът правеше. Винаги идваше сам и сядаше на различно място в залата.

Днес той беше седнал най-вдясно, почти до кулисите. Място, далеч не най-предпочитано от посетителите и наоколо му бе почти празно. Въпреки това той не обърна никакво внимание нито на странната молба на госта си, нито на особеността му като личност. Програмата тъкмо бе започнала и както всеки път на сцената представяха жонглирането с ножове.

От около година не сте пропускали представление. Ние се чудим…-натрапникът продължи разговора, но виждайки, колко внимание получава, реши да смени тактиката.- Реших, че заслужавате да научите тайните на нашето изкуство и затова дойдох тук при вас. Възразявате ли?

Не.

Чудесно! Този на сцената се казва Георги и е от едно тукашно планинско село. За публиката обаче той е Пиер, французин, напуснал родината си, за да играе при нас. По-късно ще го видите като маскирания фокусник от Гърция. Знаете ли как викаме на ножовете за жонглиране, за да не ги бъркаме с тези за хранене – лъжи. То и названието пак от него тръгна. Много изкусен лъжец е, понякога ни разказва такива истории, че дори да сме ги гледали във филм предишната вечер, няма да го разберем, че си измисля.

Интересно, да.

След малко ще видите акробатите от Молдова – младо софийско семейство, което представяме като двойка, още преди да пламне искрата между тях. Отработени до секундата движения. Знаят добре, че зависят от другия. Когато не репетират, отговарят и за почистването на клетките в зоопарка, който направихме, за да можем да приютяваме екзотични животни. В България почти няма циркове и затова никой не си е направил труда да направи конкретно законодателство за нас. Лутаме се между законите и преживяваме.

Труден разговор беше подел собственикът на цирка. Каквото и да казваше, не успя да провокира интереса на слушателя си. А той вглъбено гледаше какво става на сцената, представление, което знаеше до болка. Всички по това време стояха у тях си и гледаха новини, той – гледаше цирк. Затова именно съседът му по място не повдигна тема за политика или спорт. Въпреки неуспехите си той продължи да опитва.

Ето го и клоунът. Забавен е, нали? Когато снеме маската, винаги е малко ядосан и затворен. На сцената обаче той слага своя червен нос, обува големите обувки, става важен. Та той е любимецът на децата. Разхожда се свободно по сцената, шегува се с посетителите, изпълнява си номерата. Харесва му.

Ето го и мага- короната в програмата. Разрязва асистенката на две, а всъщност в частите на ковчега стоят различни момичета. Освобождава се от фалшиви катинари. Изкарва карти из под ръкавите си. Прави огън, загася огън. Пуска бели гълъби от нищото. Съживява животни. За зрителите той е всемогъщ, за нас е просто хитър и ловък. С неговото представяне завършваме цирка. Е господине, какво ще кажете?

Сбогом.

И наистина мъжът стана и си замина. Знаеше тайните на цирка, но не почувства желание да ги коментира. Просто стана и си замина.

На следващото представление не дойде. Нито някога повтори. Престана да ходи на театър и като всички нормални хора си стоеше в тях и гледаше новините. Ден след ден. Едни и същи хора правеха едни и същи неща. За няма и година този човек остаря, колкото бяха стари и другите.

Защото в цирка той стоеше на трибуните, а не на арената.

Advertisements

Политиците винаги, когато дойдат на власт, внимателно измерват индекса на търпимост на нацията. И докато във Франция той е излишно нисък, ако помните Черни беше им сложил табелка „Стачка“, то при нас е значително висок. (не му е било трудно на същия да ни означи с прословутия кенеф)

Ние обаче трудно бихме си признали, че сме толкова високо в класацията по търпимост. „Защото българинът не търпи!“ Той по-скоро нищо не може да направи,  а системата пък си е константа, да се противопоставиш сега на нея, за българина е като да ѝ се противопоставиш преди хиляда години – лишено от смисъл. Привидно лишени от смисъл са и още първите следизборни издънки, за които никой не те предупреждава по време на кампанията. Издънки като да се обявиш за лустрацията и да назначиш Божидар Димитров или да орежеш надбавките на пенсионерите и в едно от министерствата случайно да си отпуснат 13-та заплата, защото заслужавали, а и боравели с милиони, че като стимул я дават, да не вземели подкуп… Тези издънки в началото ги запознават с общественото настроение, а с времето служат чудесно като базови данни за следващите издънки.

Но за търпимостта реферати трябва да пише Станишев, не аз. Мен ме притеснява повече новото явление в българската политика. Правителството изпробва колко е глупав народа.   Каква е разликата ли? Вместо да си прави скандали и да се надява медиите да не се усетят, този път Бойко излиза пред народа и тръби навсякъде едно скандално предложение, представяйки го за хубаво и очаква да види доколко ще се усетят избирателите.

Говоря точно за референдума относно турските новини.  Ще прозвуча банално ако кажа „С един изстрел- цял харем!“, но си е така. Хем пуска референдум, няма да го обвиняват за това, хем не му се месят в политиката, хем дава малко стимул на Атака, хем вдига малко пара да позакрие другите новини… Абе един вид „и вълка сит и агнето цяло.“

Абе, че сме си цели агнетата още, цели сме, ама бая ще ни острижат, за тоя изкуствен политически ход. И то посред зима.

То да закрие новините не пречи и да ги остави не пречи, индексът ни на търпимост е висок, ще го преживеем. Пречи да поемеш отговорност. Пречи и като нямаш аргументи. Излиза днес председателят на парламентарната група на Герб и обяснява как било национална телевизия и трябвало всичко да е на български език, както пишело в конституцията. Не очаквайте вече неозвучени американски филми по БНТ. Защото за тези, които не са гледали новините ще кажа, че и те си имат субтитри и съответно трябва да имат еднакъв статут с филмите.

Както и да е, аргументи нямат, само подкрепата на няколко форумни интелектуалци. Не че някой ги гледа новините, нека ги махнат, ама защо с референдум?

И защо да е намеса във вътрешните работи на страната един разговор Премиер с Премиер? Естествен политически ход, защото и в Турция трябва коефициента на търпимост да се поддържа висок… Да де, то и да се  обяви като опит за вмешателство си е естествен политически ход.  Жалко, че няма политически романи, българските щяха да са най- истинските, научили сме всичките ходове в играта.

Ако утре пред вратата ви дойде някой си и ви каже, да му дадете два лева, в замяна, на което той  ще махне десет-минутният блок с турски новините от 17 :15, ще му дадете ли? Горе долу толкова ще ни струва това.  А можеше в СУ да има пари за стипендии…

Да ни стрижат, нека, глупав народ сме. Овцете поне се нареждат в кръг и се пазят взаимно като дойде вълка.

Още от малка тя беше любимка. Хранеха я с богата на витамини и протеини храна, а като поотрасна дори я настаниха в собствено помещение, което освежиха в приятен розов цвят, който да ѝ отива на кожата. Водеха я редовно на медицински прегледи, за да може, когато дойде момента и тя е достатъчно узряла, да я осеменят и свинята да си има прасенца.

Никое друго животно не расте толкова бързо и не се угоява така добре, както Sus scrofa domestica.

Роди на 10 Ноември в една мека зимна нощ, прекъсвайки и без това не особено дълбокия сън на стопаните си. За тях обаче това беше голяма радост, означаваща предимно месо и някой друг лев за преживяване. Тя отдавна не беше малко прасенце, а се беше превърнала в огромна лоеста маса, на която ѝ е трудно да си стои на краката. Спомена за времената, когато беше идеална за качествен бекон, бледнееше, в и без това слабата ѝ памет. В погледа ѝ се виждаше едно желание за избавление, но това ѝ бяха отредили стопаните и тя това правеше – лежеше немощно.

Около нея бяха новите ѝ дечица, едно от друго по-мършави, но борещи се с живота си, доказвайки, че са от източно-балканската порода. На тях им беше добре, майка им да стои легнала и да не мърда – като се хванат и цял ден храната им е сигурна. Храна цял ден нямаше, стопаните тази година не бяха случили на реколта и иначе пълната с мляко порода не даваше достатъчно. Друга година тези свине даваха повече мляко, от колкото можеха да изядат малките, колкото и лакоми да бяха. Но това не беше единственият проблем, който притесняваше двамата старци отглеждащи животните.

Появи се рядката родилна треска, която притеснява понякога свинете. Тя се причинява от недостатъчно разходки и неправилно дозирано хранене и освен на свинята се отразяваше и на прасенцата, които се ужасиха в страх за живота си и се разквичеха, все едно ги носят към тигана.
С малко помощ от ветеринар нещата поутихнаха, но имаше още един проблем пред старите хора. Природата така е направена, че да се родят до 18 прасенца на прасило, а от тях да оживеят само 12-те най- силни. Принципът е прост. Има 12 вимета и не за всяко прасе има място. Борбените прасенца си хващат някое и не пускат и да има, и да няма мляко. Само човек може да по-жесток. Още след първите дни за по-слабите е невъзможно да влязат в битката за живот, защото редовните сукалчета вече са позаякнали, и обрекли братята си на сигурна смърт.

Неведнъж опитваха стопаните да променят съдбата на 13-тото прасенце, махаха най наялото се и слагаха малкото, но или млякото беше свършило, или то биваше избутано момент след това. Нещастие е да си 13-ти.
–-

Ето това прасенце погребах аз, като малък. Помолих да не го дават на кучето, а го взех и в една кутия от обувки го зарових под стария орех в градината. Естествено, зарових е силно казано, защото просто го посипах с пръст и съм сигурен, че после пак се беше усладило на кучето, но важното е, че като малък съм бил толкова глупав, че съм уважил прасето, не пожелало да убие някой от братята си.

Естествено на другата година вече бях голям и не ме интересуваше какво е прасето, стига да има и за мен пържола.

Да, господа, моментът е сюблимен. Одързостиха се – тази нощ – и посегнаха впоследствие – родоотстъпниците – върху законно установените власти. Така ли е? Добре! Какво в последствие? Просто да ги довършим! Нищо повече! Прочее, към дело: смело и непоколебимо! Да ги до-вършим до крррааак, гос-по-да-а!

…Лицата бледнееха. Прочете се списъкът. Всеки ближеше засъхналите си устни.

Бай Нако броеше: свиваше пръст след пръст. А тъй като пръстите му не достигнаха, той повтори…

Полковник Гнойнишки простря покровителствено ръка:

– Господа, не се съмнявам, че всеки от вас е готов да отстои твърдо, с желязна воля, за свещеното дело на армията. Но ще си позволя да ви пришепна и друго: не забравяйте, в игра са днес не само интересите на България, не! В игра са днес и вашите, глави, господа! Толкоз… Умному мало довляет…”

Антон Страшимиров „Хоро”

В средновековието народът е бил горд да бъде част от голяма и силна държава, която да му носи сигурност и просперитет. Интересното, е че е изневерявал на този си идеал едва, когато общото благо опре до сериозно вдигане на данъците или обикновена липса на храна, което също не било причина за владетеля да спре. Нямало е пацифисти, на които да им пука за нечий човешки живот.

Минало времето и в Европа се появили рицари. Хора на честта с техните долсинеи. Колко те самите са вярвали в идеалите, които създават не знам, но народа ги е приел. Властниците пък ги пратили на „свещена война”, да освобождават Йерусалим, лонното на християнската вяра. Вече не се биели за територии и власт, а за запазване на извора на тези ценности. Извор, който доста добре се побрал в джобовете на рицари и имитации на такива.

Последвалият исторически период бил подвластен на науката. Хората оценявали откритията, а властниците новия свят, търговските пътища и поробените народи. Нищо странно няма в това, Европа е била малка и разпределена, а колко много имало по света още да се разпределя.

Малко по-късно дошъл и резултата от годините научен труд – технологията. Тя позволила на неколцина извратеняци да налеят на нациите си някакви странни разбирания за света и отношенията в него. Дала им и възможност за големи бели.  Германците били сърдити, че нямат колонии и трябвало да търят просперитет по-наблизо. После пък решили, че света много сурово ги осъдил. На народът пък казали просто „нация”. Да не говорим за другите държави използвали войните за техни си цели.

Днес нещата са по-сложни. На хората им е тръдно да им втълпиш каквото и да е за ролята на държавата, на християнските ценности, на науката, на нацията. Днес хората оценяват себе си, живота, спокойствието, възможностите си, докато управляващите оценяват чистият приход, който могат да вземат за 5 години при възможно най-малко главоболия. По-просто е от яденето на пица- гласува се бюджет, в който се отчитат пари за всеки сектор от живота и по малко, по малко се разпределя надолу, надолу по веригата, като се подхранва партията и нейните членове. А който има претенции за чест нека си построи замък.

Избяга

24 юли 2009

Избяга комунизма.
Избягаха и ТКЗС-етата, а с тях ни напуснаха и демократите.
Останалите избягаха с банките и с идеите си.
После избягаха няколко правителства.
Избягаха и парите.
Избяга и Жорж Ганчев.
От Испания избяга и царя.
Избяга ни либидото.
Избягаха и надеждите за държава без корупция.
Избягаха и свестните.
Избяга и тока.
Избягаха и фондовете.
Избягвахме влизането на европейски и световни футболни първенства.
Избяга и чувството ни за хумор. Слави го сви.
Избяга и журналистиката. Нея я сви Ирен Кръстева.
Прибягаха турците в България за изборите.
Избягаха и надеждите ми.
Съучениците ми и те избягаха.
Избягаха и агентите.

Останаха само техните наследници и техните гардове.

Айде бегайте!

Хората убиват за думи.
А ние не ги използваме.
Не, че не говорим, не използваме думите.
Тях само ги мислим.
И колкото повече мислим, толкова повече думи ни се налага да използваме за да не се издаваме.
Но на нас си ни е добре така.
Така сме си свикнали и така ще си останем.

Ще казваме, че подкрепяме, а всъщност ще предпочитаме.
Ще казваме, че ви обичаме, а всъщност ще искаме.
Ще казваме, че вярваме, а всъщност oще ще търсим.

(Герб)
Няма да се крием, вредно е за ПР-а. Ще се покажем, ще излезем на воля, ще срежем още нечие въже и ще се приберем да си ядем салатката. Ще говорим колко много можем, а за останалото просто ще мълчим.
(БСП)
Или пък ще се крием, няма да се даваме. Ще стоим здраво на плаващи пясъци. И ще отричаме, че сме на тях.

(ДПС)
Може пък и  просто да не ни пука. Да си имаме приятелите, да си ни е стабилен дохода. Да опитваме да си запазим това, което имаме. И да успяваме, защото знаем кога и пред кого да говорим.

(Атака)
Можем и да употребим  думите, както стара блуза е употребена за парцал. Да извикаме пред всички, че викаме.

(СК)
А защо не да си викаме, срещу миналото. За него никой не го е грижа, нека да викаме срещу  него. Те там си имат други проблеми, няма да ни спрат. Ама няма и кой  да ни чуе, защото са ни чували и не са останали очаровани.

РЗС

Може пък да не разчитаме на думите. Те не са стока  в днешни дни. Да, те дават, но едва няколко заблудени  приятеля. Останалите трябва да ги подкрепим  със знания. Особено по история  – я Стамбалов, я  Славейков ще са ни в устата. А защо не да споменем и самият Алеко. Нали без това сме Бай Ганьовци особено в България.

Зелените
А и защо са ни думите. Те са зелена работа, нямат почва  по нашите земи.

На нас Алеко  си ни стига. Даже искаме още от него.

Важно е думи да има

В предишната статия всичко си беше вярно, но истината сякаш не я доизказах. Ако имаше партия, която да отговаря на моите изисквания нямаше да гласувам за Зелените. За жалост няма и не е само това, няма партия, на която да имам доверие, че ще води силна политика, ще е честна и разумна и че няма да ме е срам, че ще гласувам за нея. Най- близко до желаната партия се явява тази не само еко организация.

Не вярвам, че Бат Бойко като по филмите на Чък Норис ще влезе с ритник и ще премахне корупцията и няма да разпъне чадъри над мафията. По – скоро някои хора на старата коалиция да изгърмят и да бъдат заменени с нови. Дори ако загърбим сивият сектор, икономически няма партия, която да е с достатъчно ясни цели и необходимият потенциал да управлява. Да най – близо до човешки ресурс са Синята коалици, БСП и ГЕРБ. Просто в едните си ги събират от годините (което е повлияло на преценката на хората там), а при другите експертите са влезли като надежда за власт.

Затова не искам да гласувам. Не искам да приема факта, че нямам избор в демократична страна. Фактът, че избирам по – малкото зло, или пък тези, които не сме видели още. Или сме забравили. Не ми пука толкова много дали ще управляват комунистите или другите, ако няма да има съществена разлика в управлението им. Може би вторите ще са по – малко нагли, но и за това не можем да сме сигурни.

Да, предпочитам да ме управляват десни сили, не защото в България левите са бивши комунисти и агенти, а защото дясната политика е по – близка до разбиранията ми за възход. Но аз не харесвам сините тук, защото те предимно говорят срещу БСП, както Волен говореше срещу циганите. Това не са политици, не са и хора, за които искам да гласувам.

Имах моите симпатии, моите надежди, но за няколко месеца всичко изчезна. Видях лицата и на едните и на другите. Хора, на които не бих дал да ми месят хляба, камо ли да ми създават условия да си го купувам сам.

И после дойдоха другите. Първата гражданска партия в България! Партия, която няма готовност да управлява, но и никой не очаква това от нея. Партия на новите политици. Да, те не носят костюми и не говорят коректно, както ми се иска да са всички депутати, които избирам. Но това са бели кусури в сравнение с това, което тук свързваме с политици. Млади хора, които наистина искат промяната. Хора като мен. Хора, които преди 2 години промениха България за години напред организирайки еко протестите с хилядите участници в тях.

Много от тези участници днес обаче няма да гласуват за тях. И не защото са станали по – малко „еко“ или защото са били там просто за кеф, ами защо са „статуквовисти“. Термин измислен от мен, за хора, които приемат това, което им предлагат социолозите и почват с тънките сметки. Огромна маса от хора, които не вярват, че с гласа си могат да променят нещо. Някой от тях не гласуват, а други гласуват против някого или нещо. Ако не бяха толкова много нямаше всички предизборни кампании да бяха „анти“ насочени и нямаше толкова силно да ни караха да гласуваме. Защото ако тези хора повярват в значението на гласа си вкупом, той наистина ще стане да е важен. Нямаше да го има ДПС и не само.

Капитал вчера излезе с обръщение на първа страница, в което се казва „Ако от нашите гласове нищо не зависи, защо има хора, които ги купуват?“ и са прави.

Единствено Зелените НЕ изпадат в слепи омрази, клевети, самозабравяне. Единствено те говорят нормално, макар и повече като хора. Единствено за тях знам, че ако успеят да влязат ще вземат правилните решения при гласуване на законите, ще вкарат необходимите точки в новите закони и няма да се продадат. Вярвам им, защото вече познавам 3-ма, а с 2-ма от тях успях дори да прекарам повече време и да ги опозная и това да не ме откаже да гласувам за тях.

Не, Зелените нямат ресурса да управляват. Не, Зелените нямат ефективен план във всички области. Не, Зелените няма да прокарат всички техни идеи в парламента.

Но аз и не искам това от тях. Те проста са първата стъпка към промяната, която търси България.

И ако ти не повярваш в гласа си, утре те може да не надминат дори 1%  и бъдещето да се отложи за още много години. Но ако пък наистина осъзнаеш, че от изборa ти зависи твоето бъдеще и това на децата ти може да ускориш процеса на промяна и първата гражданска партия да мине 4-те процента.