Бабите биха казали, че са ми слаби ангелите. „Какво да прави момчето, Господ не го е дарил с ангел да го пази.”

Аз в ангели не вярвам, но живота го виждам така: пускат ни в един бездънен кладенец и ние неусетно бързо падаме надолу. Ама не ни оставят току-така, закачат ни на един балон и той уж трябва да поуравновеси нещата. Аз от малък видях, че балонът ми се е паднал некачествен. След първия откраднат сладолед, полицаите казаха, че съм загубил невинността си. Е, то хубаво, ама тоя сладолед ми се стори много сладък и аз видях, че без невинност се чувствам по-лек. И така реших, без това явно ще ги губя тия работи, дай да ги изхвърля преди да съм стигнал дъното на кладенеца.

А колкото повече изхвърлях, толкова по-лек се чувствах и толкова повече улеснявах балончето.

Такова досие, като моето, вече не можете да намерите. Дребни кражби, побоища, нарушаване на обществения ред, пласиране на трева, кражба на касетофони, автопохищения, изнудване, организирана престъпност. Абе, въобще живот.

Лъжел съм се де, то онова моето не е било живот. Като ми се отдаде възможността да го затрия това досие, него ден измислих това за кладенеца, в който всички падаме. И за малкия балон, който ми е дал Господ, но пък на него не се сърдя. Вижте само какво течение вкара в тоя кладенец и как ми даде шанс.

А аз шансовете ги умея. Заех се каквото ми е останало от скрупули и ценности, да го изхвърля, да не ми тежат. И го направих на един път – купих си диплома, даже три, и влязох в политиката. А от политика по-лек човек няма.

Да ви кажа, справях се. Почнах от кмет и чак зам.-министър станах. А  зам.-министър лесно се не става. Трябва твърда ръка. Подкрепа имаше откъде да намеря. А благодарение на организираното гласуване, което осигурих на няколко пъти, станах много ценен кадър в правителството. А това и чакаха тези, които ме подкрепиха.

Берекет. След всичките тези години на отказване от добродетели балончето ми толкова ме издигна, че макар натрупаните килограми виждах тавана на кладенеца. Да, оказа се, че кладенецът има таван. Някой го залостил докато съм бил вътре, явно, за  да не стане някой нещастен случай. Ние така избетонирахме кладенците по селата с един от „подкрепящите”.

Но знаете как е, тъкмо да го докосна тоя таван и балончето се спука. След изборите, уж конкурентната политическа сила, реши, че трябва да жертва някого от предишното правителство и избра мене. Пресслужбата, пардон, вестниците им набързо разкриха солидната ми биография. И майка ми не издържа. След погребението ѝ  и аз се поболях и до смъртта си се крих в едно село в Сърбия.

Питате какво стана с кладенеца? След като се спука балончето, паднах върху тавана. Оказа се, че съм гледал нещата наобратно и всъщност съм падал надолу. Стигнах дъното, но чак сега го разбрах. Сега имам цяла вечност пък да измисля как да си оправя балончето и да ме издигне до другия край на кладенеца. Пък дано там да няма държавно финансиране за покриване на опасните кладенци.

Advertisements

Машинист

31 май 2010

Ще легна на релсите и ще се завържа с въже.

Но не, възелът ще се разхлаби преди да е дошъл влакът.

А влакът ще закъснее.

Или ще изгори по пътя.

Може някой да ме спаси против волята ми.

Или по-лошо – някой ще ме види, както съм вързан за релсите, и ще ме подмине.

Може и железничарите да протестират.

Цял ден да няма влак, а аз да не мога да се развържа и да стоя гладен и жаден.

Ще изпия много вода предварително.

Но не знам как да пикая завързан и не искам да ме намерят в кофти положение…

Ако изобщо ме намерят.

Може дори машинистът да не ме види.

А ако машинистът ме види,  опита да спре влака и той да се преобърне точно преди да ме прегази. После аз ще съм виновен.

Ще подкупя машиниста да ме прегази. Да, това ще стане. Но нямам пари – бях му колега.

Все нещо няма да е наред. Ще отида да се завържа за релсите в Дания. На гърдите си ще напиша „Изпратете сметката на БДЖ”.

Ето така ще си отмъстя!

Политиците винаги, когато дойдат на власт, внимателно измерват индекса на търпимост на нацията. И докато във Франция той е излишно нисък, ако помните Черни беше им сложил табелка „Стачка“, то при нас е значително висок. (не му е било трудно на същия да ни означи с прословутия кенеф)

Ние обаче трудно бихме си признали, че сме толкова високо в класацията по търпимост. „Защото българинът не търпи!“ Той по-скоро нищо не може да направи,  а системата пък си е константа, да се противопоставиш сега на нея, за българина е като да ѝ се противопоставиш преди хиляда години – лишено от смисъл. Привидно лишени от смисъл са и още първите следизборни издънки, за които никой не те предупреждава по време на кампанията. Издънки като да се обявиш за лустрацията и да назначиш Божидар Димитров или да орежеш надбавките на пенсионерите и в едно от министерствата случайно да си отпуснат 13-та заплата, защото заслужавали, а и боравели с милиони, че като стимул я дават, да не вземели подкуп… Тези издънки в началото ги запознават с общественото настроение, а с времето служат чудесно като базови данни за следващите издънки.

Но за търпимостта реферати трябва да пише Станишев, не аз. Мен ме притеснява повече новото явление в българската политика. Правителството изпробва колко е глупав народа.   Каква е разликата ли? Вместо да си прави скандали и да се надява медиите да не се усетят, този път Бойко излиза пред народа и тръби навсякъде едно скандално предложение, представяйки го за хубаво и очаква да види доколко ще се усетят избирателите.

Говоря точно за референдума относно турските новини.  Ще прозвуча банално ако кажа „С един изстрел- цял харем!“, но си е така. Хем пуска референдум, няма да го обвиняват за това, хем не му се месят в политиката, хем дава малко стимул на Атака, хем вдига малко пара да позакрие другите новини… Абе един вид „и вълка сит и агнето цяло.“

Абе, че сме си цели агнетата още, цели сме, ама бая ще ни острижат, за тоя изкуствен политически ход. И то посред зима.

То да закрие новините не пречи и да ги остави не пречи, индексът ни на търпимост е висок, ще го преживеем. Пречи да поемеш отговорност. Пречи и като нямаш аргументи. Излиза днес председателят на парламентарната група на Герб и обяснява как било национална телевизия и трябвало всичко да е на български език, както пишело в конституцията. Не очаквайте вече неозвучени американски филми по БНТ. Защото за тези, които не са гледали новините ще кажа, че и те си имат субтитри и съответно трябва да имат еднакъв статут с филмите.

Както и да е, аргументи нямат, само подкрепата на няколко форумни интелектуалци. Не че някой ги гледа новините, нека ги махнат, ама защо с референдум?

И защо да е намеса във вътрешните работи на страната един разговор Премиер с Премиер? Естествен политически ход, защото и в Турция трябва коефициента на търпимост да се поддържа висок… Да де, то и да се  обяви като опит за вмешателство си е естествен политически ход.  Жалко, че няма политически романи, българските щяха да са най- истинските, научили сме всичките ходове в играта.

Ако утре пред вратата ви дойде някой си и ви каже, да му дадете два лева, в замяна, на което той  ще махне десет-минутният блок с турски новините от 17 :15, ще му дадете ли? Горе долу толкова ще ни струва това.  А можеше в СУ да има пари за стипендии…

Да ни стрижат, нека, глупав народ сме. Овцете поне се нареждат в кръг и се пазят взаимно като дойде вълка.

Още от малка тя беше любимка. Хранеха я с богата на витамини и протеини храна, а като поотрасна дори я настаниха в собствено помещение, което освежиха в приятен розов цвят, който да ѝ отива на кожата. Водеха я редовно на медицински прегледи, за да може, когато дойде момента и тя е достатъчно узряла, да я осеменят и свинята да си има прасенца.

Никое друго животно не расте толкова бързо и не се угоява така добре, както Sus scrofa domestica.

Роди на 10 Ноември в една мека зимна нощ, прекъсвайки и без това не особено дълбокия сън на стопаните си. За тях обаче това беше голяма радост, означаваща предимно месо и някой друг лев за преживяване. Тя отдавна не беше малко прасенце, а се беше превърнала в огромна лоеста маса, на която ѝ е трудно да си стои на краката. Спомена за времената, когато беше идеална за качествен бекон, бледнееше, в и без това слабата ѝ памет. В погледа ѝ се виждаше едно желание за избавление, но това ѝ бяха отредили стопаните и тя това правеше – лежеше немощно.

Около нея бяха новите ѝ дечица, едно от друго по-мършави, но борещи се с живота си, доказвайки, че са от източно-балканската порода. На тях им беше добре, майка им да стои легнала и да не мърда – като се хванат и цял ден храната им е сигурна. Храна цял ден нямаше, стопаните тази година не бяха случили на реколта и иначе пълната с мляко порода не даваше достатъчно. Друга година тези свине даваха повече мляко, от колкото можеха да изядат малките, колкото и лакоми да бяха. Но това не беше единственият проблем, който притесняваше двамата старци отглеждащи животните.

Появи се рядката родилна треска, която притеснява понякога свинете. Тя се причинява от недостатъчно разходки и неправилно дозирано хранене и освен на свинята се отразяваше и на прасенцата, които се ужасиха в страх за живота си и се разквичеха, все едно ги носят към тигана.
С малко помощ от ветеринар нещата поутихнаха, но имаше още един проблем пред старите хора. Природата така е направена, че да се родят до 18 прасенца на прасило, а от тях да оживеят само 12-те най- силни. Принципът е прост. Има 12 вимета и не за всяко прасе има място. Борбените прасенца си хващат някое и не пускат и да има, и да няма мляко. Само човек може да по-жесток. Още след първите дни за по-слабите е невъзможно да влязат в битката за живот, защото редовните сукалчета вече са позаякнали, и обрекли братята си на сигурна смърт.

Неведнъж опитваха стопаните да променят съдбата на 13-тото прасенце, махаха най наялото се и слагаха малкото, но или млякото беше свършило, или то биваше избутано момент след това. Нещастие е да си 13-ти.
–-

Ето това прасенце погребах аз, като малък. Помолих да не го дават на кучето, а го взех и в една кутия от обувки го зарових под стария орех в градината. Естествено, зарових е силно казано, защото просто го посипах с пръст и съм сигурен, че после пак се беше усладило на кучето, но важното е, че като малък съм бил толкова глупав, че съм уважил прасето, не пожелало да убие някой от братята си.

Естествено на другата година вече бях голям и не ме интересуваше какво е прасето, стига да има и за мен пържола.

Да, господа, моментът е сюблимен. Одързостиха се – тази нощ – и посегнаха впоследствие – родоотстъпниците – върху законно установените власти. Така ли е? Добре! Какво в последствие? Просто да ги довършим! Нищо повече! Прочее, към дело: смело и непоколебимо! Да ги до-вършим до крррааак, гос-по-да-а!

…Лицата бледнееха. Прочете се списъкът. Всеки ближеше засъхналите си устни.

Бай Нако броеше: свиваше пръст след пръст. А тъй като пръстите му не достигнаха, той повтори…

Полковник Гнойнишки простря покровителствено ръка:

– Господа, не се съмнявам, че всеки от вас е готов да отстои твърдо, с желязна воля, за свещеното дело на армията. Но ще си позволя да ви пришепна и друго: не забравяйте, в игра са днес не само интересите на България, не! В игра са днес и вашите, глави, господа! Толкоз… Умному мало довляет…”

Антон Страшимиров „Хоро”

Съединител

30 ноември 2009

Съединител. Още малко. Спирачка. Полека, бе! С тия гуми трябва да изкарам цяла година. Кой ти дава така рязко спирачка, има още поне 10 метра до светофара. Идиот. Петнайсет години съм учебна кола в България и все такива ми ги носи. Бях първата западна учебна кола в града, а сега? Сега ме карат такива, разни. То, той и моят един инструктор, продал си навремето земята, дето му я върнали след падането на комунизма, мързяло го да я обработва и като казал, че ще става инструктор… Инат човек. Дал парите за мене, ама не се запитал, аджеба, той става ли за инструктор, или не. Все се хвали, 500 книги прочел и всиките ей тука, на дясната седалка, по време на кормуване ги прочете.

А така, изключи от скорост, пусни съединителя. То какво и да ги учи децата, за 20 часа колко да научат? То и за 40 часа нищо няма да научат де, като не е да се качат, да покарат като хора, да натрупат опит. С тоя дръвник какво ще научат, само си дават парите на вятъра. Искаха, чувам, да увеличават уроците, за децата било… Ауспух за децата!-да намират работа на инструкторите. Те, хората, защо си купуват книжките, да не се занимават. Нали ги виждам, тия с купените книжки карат с години, а проблем става само като направят катастрофа. Хиляда и кусур загиват годишно, на тях им е проблем дали се плаща на инструктор. Ама то да е само инструктор – 40 лева за четиричасова лекция в БЧК, дето на края на теста си четат от книжките и питат лектора за отговорите; 20 лева за медицинско, обикновено дори без преглед; 26 лева за нормална поръчка за издаване на книжката, 6 лева, от които за банката, стриктно избрана от властимащите.

А така, дръпни ръчната. Не било трудно, нали? И нито един лев не отива за обезопасяване на пътищата. Пътуваме към Приморскo и минавам, по един дълъг завой, в началото на завоя гледам табела, че остава един километър, като излизам, гледам друга, на която пише пък два. Тaбела с ограничение 60, извън града на хубав прав път далеч от каквото и да е опасност, само полицаите са опасността, скрити зад храстите. В два през нощта. А на мен ми трябват нови ремъци, масло, водна помпа, окачване… Парното ми не работи, фаровете ми са надолу. Вярно е, така децата повече ще се научат, на трудно – без видимост, стига да не ги отнесе някой.

Знам, че не съм тих на ниските обороти, но не подавай газ до прекъсвач, ще ми стане нещо. Виж, опуши тоя отзад. Ааааа, не, не я впечатляваш така, хич даже. Все такива ми ги мъкне. Та оня някой, дето ще ме отнесе един ден, станал на четиресет, купил си BMW и дай, дай, дай! Боклук. За шофьор се мисли! Ама и бавно не е работа да се кара. Като тръгнат да те изпреварват и им излезе нещо насреща и после върху тебе и двамата. Старите ми ламарини не биха понесли удара. Нали го виждам моя… серсем, като се качи без ученик вътре и тръгне за някъде, 140 вдига, газ, газ, газ, стигне някого на някой завой, в него вижда друга кола и направо ме разтърсва, като натисне спирачките. В такива случаи все си мисля да скоча. Ама си ми е някак тъжно за курсистите…

Жълто. Сега внимателно натисни съединителя, дай на първа. Добре. Не, не давай газ, ръчна имаш. Ще ме развалиш бе, момче! Айде намеси се бе… а така. Докъде бях стигнал, децата не са ви виновни, вие сте си виновни. Оправете глупостите, почнете от моркова и тогава тръгнете с бухалката. Зайци сте и вий, не разбирате как стават работите…

Малко газ, малко. Дай повечко де, чакат отзад, напред си какво чакаш. Ще се научиш ти. Ще се научиш да не слушаш инструкторите…

В средновековието народът е бил горд да бъде част от голяма и силна държава, която да му носи сигурност и просперитет. Интересното, е че е изневерявал на този си идеал едва, когато общото благо опре до сериозно вдигане на данъците или обикновена липса на храна, което също не било причина за владетеля да спре. Нямало е пацифисти, на които да им пука за нечий човешки живот.

Минало времето и в Европа се появили рицари. Хора на честта с техните долсинеи. Колко те самите са вярвали в идеалите, които създават не знам, но народа ги е приел. Властниците пък ги пратили на „свещена война”, да освобождават Йерусалим, лонното на християнската вяра. Вече не се биели за територии и власт, а за запазване на извора на тези ценности. Извор, който доста добре се побрал в джобовете на рицари и имитации на такива.

Последвалият исторически период бил подвластен на науката. Хората оценявали откритията, а властниците новия свят, търговските пътища и поробените народи. Нищо странно няма в това, Европа е била малка и разпределена, а колко много имало по света още да се разпределя.

Малко по-късно дошъл и резултата от годините научен труд – технологията. Тя позволила на неколцина извратеняци да налеят на нациите си някакви странни разбирания за света и отношенията в него. Дала им и възможност за големи бели.  Германците били сърдити, че нямат колонии и трябвало да търят просперитет по-наблизо. После пък решили, че света много сурово ги осъдил. На народът пък казали просто „нация”. Да не говорим за другите държави използвали войните за техни си цели.

Днес нещата са по-сложни. На хората им е тръдно да им втълпиш каквото и да е за ролята на държавата, на християнските ценности, на науката, на нацията. Днес хората оценяват себе си, живота, спокойствието, възможностите си, докато управляващите оценяват чистият приход, който могат да вземат за 5 години при възможно най-малко главоболия. По-просто е от яденето на пица- гласува се бюджет, в който се отчитат пари за всеки сектор от живота и по малко, по малко се разпределя надолу, надолу по веригата, като се подхранва партията и нейните членове. А който има претенции за чест нека си построи замък.

Избяга

24 юли 2009

Избяга комунизма.
Избягаха и ТКЗС-етата, а с тях ни напуснаха и демократите.
Останалите избягаха с банките и с идеите си.
После избягаха няколко правителства.
Избягаха и парите.
Избяга и Жорж Ганчев.
От Испания избяга и царя.
Избяга ни либидото.
Избягаха и надеждите за държава без корупция.
Избягаха и свестните.
Избяга и тока.
Избягаха и фондовете.
Избягвахме влизането на европейски и световни футболни първенства.
Избяга и чувството ни за хумор. Слави го сви.
Избяга и журналистиката. Нея я сви Ирен Кръстева.
Прибягаха турците в България за изборите.
Избягаха и надеждите ми.
Съучениците ми и те избягаха.
Избягаха и агентите.

Останаха само техните наследници и техните гардове.

Айде бегайте!