За живота на един мафиот и политик

Бабите биха казали, че са ми слаби ангелите. „Какво да прави момчето, Господ не го е дарил с ангел да го пази.”

Аз в ангели не вярвам, но живота го виждам така: пускат ни в един бездънен кладенец и ние неусетно бързо падаме надолу. Ама не ни оставят току-така, закачат ни на един балон и той уж трябва да поуравновеси нещата. Аз от малък видях, че балонът ми се е паднал некачествен. След първия откраднат сладолед, полицаите казаха, че съм загубил невинността си. Е, то хубаво, ама тоя сладолед ми се стори много сладък и аз видях, че без невинност се чувствам по-лек. И така реших, без това явно ще ги губя тия работи, дай да ги изхвърля преди да съм стигнал дъното на кладенеца.

А колкото повече изхвърлях, толкова по-лек се чувствах и толкова повече улеснявах балончето.

Такова досие, като моето, вече не можете да намерите. Дребни кражби, побоища, нарушаване на обществения ред, пласиране на трева, кражба на касетофони, автопохищения, изнудване, организирана престъпност. Абе, въобще живот.

Лъжел съм се де, то онова моето не е било живот. Като ми се отдаде възможността да го затрия това досие, него ден измислих това за кладенеца, в който всички падаме. И за малкия балон, който ми е дал Господ, но пък на него не се сърдя. Вижте само какво течение вкара в тоя кладенец и как ми даде шанс.

А аз шансовете ги умея. Заех се каквото ми е останало от скрупули и ценности, да го изхвърля, да не ми тежат. И го направих на един път – купих си диплома, даже три, и влязох в политиката. А от политика по-лек човек няма.

Да ви кажа, справях се. Почнах от кмет и чак зам.-министър станах. А  зам.-министър лесно се не става. Трябва твърда ръка. Подкрепа имаше откъде да намеря. А благодарение на организираното гласуване, което осигурих на няколко пъти, станах много ценен кадър в правителството. А това и чакаха тези, които ме подкрепиха.

Берекет. След всичките тези години на отказване от добродетели балончето ми толкова ме издигна, че макар натрупаните килограми виждах тавана на кладенеца. Да, оказа се, че кладенецът има таван. Някой го залостил докато съм бил вътре, явно, за  да не стане някой нещастен случай. Ние така избетонирахме кладенците по селата с един от „подкрепящите”.

Но знаете как е, тъкмо да го докосна тоя таван и балончето се спука. След изборите, уж конкурентната политическа сила, реши, че трябва да жертва някого от предишното правителство и избра мене. Пресслужбата, пардон, вестниците им набързо разкриха солидната ми биография. И майка ми не издържа. След погребението ѝ  и аз се поболях и до смъртта си се крих в едно село в Сърбия.

Питате какво стана с кладенеца? След като се спука балончето, паднах върху тавана. Оказа се, че съм гледал нещата наобратно и всъщност съм падал надолу. Стигнах дъното, но чак сега го разбрах. Сега имам цяла вечност пък да измисля как да си оправя балончето и да ме издигне до другия край на кладенеца. Пък дано там да няма държавно финансиране за покриване на опасните кладенци.

Реклама

HAIL

– Братя, ние имаме една свещена цел. Нека освободим тези земи от напастта, която ги е полазила. Всички виждат какво правят циганите – целенасочено се множат и след 50 години тук, по земите на Аспарух, Крум и Симеон вече няма да има България. Всички виждат как те постигат това малко по малко. Всяко семейство има по 7-8 деца, всяко от тези деца още на 16 прави ново семейство. И не само, те се затварят в групички и сами се изолират от нас и да искаме не можем да ги приобщим. Онези идиоти, политиците, опитаха – в цялата страна се построиха блокове и мангалята бяха настанени безплатно. Те за дни си ги превърнаха в нови гета. Всички виждат, че генно им е заложено да са измет, да разграждат като хлебарки и пак като такива да разпространяват болести и да живеят на чужд гръб. Долни същества! – тук викът беше толкова силен, че тълпата не се стърпя и му отговори още по-оглушително:

– ХАЙЛ!

–  Всички виждат, но никой нищо не прави. И  другите не са повече стока от тях. Група пикли, които само много се оплакват. Ние… Ние обаче сме се събрали именно за това. Тази вечер ще поставим началото на едно велико дело, за което в бъдеще ще ни строят паметници във всеки български град. Всеки от вас е взел оръжие и тихо, без много шум, отиваме да убием първото циганско семейство… първото от много!

– ХАЙЛ

–

– Оставете ме аз да говоря с него. Няма да му се размине. Защо не го усетих по-рано какви неща е намислил. И този боклук ми е син!

– Господин сержант, не можем да ви пуснем при него. Не е редно. Успокойте се, изпийте едно кафе. Изчакайте в коридора. Ние ще пратим колегата Петров и той ще говори с него. Ще наемете добър адвокат, съдията ще приеме, че е бил подведен от лидера на групата. Може да му се размине само с обезщетение, което без това ще остане при вас.

– Никакво разминаване! Щом е бил глупав да го направи, значи е достатъчно глупав и да се набута в затвора. Пък може и да му покажат там как се става човек. Пишлеме! Как съм го отгледал? Пуснете ме вътре. Само за да му кажа и да видя физиономията на малкото нацистче.

– Не позволявам господин сержант, не може да влезете.

– Това е заповед!

Капитанът се отдръпна от вратата и пусна сержанта да влезе, като същевременно хвърли поглед на колегата да е готов ако се наложи да предодврати евентуално насилие. Самият той отиде до едностранното стъкло, което гледаше вътре.

–

– Знаеш ли какво си направил?
– Да, знам.

– Знаеш ли колко хора си убил?

– Да. Николко!
– Как така николко?
– Те не са хора! Те са хлебарки! Ние само мачкаме хлебарките с кубинките си!

– Единственият, който мачка в този свят, е животът. Тях той ги е смачкал достатъчно. А като те гледам колко си глупав и теб няма да те пожали.

– Един ден ще бъда герой, а теб ще те е срам, че си говорил така. Те са измет, която трябва да бъде спряна. Те не са нормални хора, в гена им е заложено да подлежат на унищожение от другите!

– Не си мисли, че ще те защитя. Влизаш в затвора, с максимална присъда. Никого нищо няма да моля! Дано поне там ти уври главата…

– Няма значение. Аз направих само една грешка – позволих да ме хванат. Ще излежа десетте години, ще натрупам знания и когато изляза никой няма да може да ме спре. Но дори дотогава има кой да ме замени. Брат ми, твоят син, ще ме замести доблестно!

– Глупак! Брат ти, след месец става на 18 години. Знаеш ли какъв ще е твоят подарък за неговия рожден ден?

– Официално ще бъде приет в редиците на „Легионът”. Това беше едно от правилата, които приехме – членовете да са пълнолетни, за да не се спекулира с методите ни.

– Единственото, което ще му подариш, е един лист хартия, в който се казва какво е наследил от семейството му, което ти и твоите другари убихте.

– КАКВО?

– Да, брат ти е осиновен. Той е циганин. Беше първото дете на тези, които убихте, и ние с майка ти го взехме още като малък.

– Спри! Не искам да чувам лъжите на една подлога като теб. Какво като си ми баща? Кажи ми, че и мен сте осиновили, поне да знам, защо си такъв! Не може той да е циганин.

– Не може, но е. Не му личи, да. Малко по- светла му е кожата, а и не сме го обличали по-различно от теб. Не е учил различно от теб. Не е имал различни мечти от теб. Не му е липсвала надеждата, както на това семейство, което вие избихте.

– СПРИ.- едвам изстена доскорошният фашист.

– Не е в гена разликата между хората. Важно е отношението, с което ще ги удостоиш, за да промениш и начина, по който те ще се държат. Брат ти на рождения си ден ще получи писмо, в което се казва, че придобива всичкото имущество на починалото семейство като единствен възможен наследник.

–

Когато бащата излизаше от стаята , убиецът просто мълчеше..

Цирк

– Здравейте, свободно ли е?

– Заповядайте, сядайте.

– Приятно ми е, аз съм собственикът на цирка, Балкански.

– И на мен, Светломир.

Мъжът беше обикновен строителен работник. На видими около петдесет години, той не притежаваше задължителните белези на старостта, които се проявяват при наборите му. По косата почти не се виждаха бели косми, кожата му беше гладка и румена, а погледът му издаваше рядко срещано спокойствие и душевен мир. Висок и здрав, облечен така, че никога не бихте познали какво работи. Не приличаше на луд и именно затова собственикът на цирка беше толкова заинтересуван от него. В продължение сигурно на почти година този човек посещаваше всяко късно представление, което циркът правеше. Винаги идваше сам и сядаше на различно място в залата.

Днес той беше седнал най-вдясно, почти до кулисите. Място, далеч не най-предпочитано от посетителите и наоколо му бе почти празно. Въпреки това той не обърна никакво внимание нито на странната молба на госта си, нито на особеността му като личност. Програмата тъкмо бе започнала и както всеки път на сцената представяха жонглирането с ножове.

– От около година не сте пропускали представление. Ние се чудим…-натрапникът продължи разговора, но виждайки, колко внимание получава, реши да смени тактиката.- Реших, че заслужавате да научите тайните на нашето изкуство и затова дойдох тук при вас. Възразявате ли?

– Не.

– Чудесно! Този на сцената се казва Георги и е от едно тукашно планинско село. За публиката обаче той е Пиер, французин, напуснал родината си, за да играе при нас. По-късно ще го видите като маскирания фокусник от Гърция. Знаете ли как викаме на ножовете за жонглиране, за да не ги бъркаме с тези за хранене – лъжи. То и названието пак от него тръгна. Много изкусен лъжец е, понякога ни разказва такива истории, че дори да сме ги гледали във филм предишната вечер, няма да го разберем, че си измисля.

– Интересно, да.

– След малко ще видите акробатите от Молдова – младо софийско семейство, което представяме като двойка, още преди да пламне искрата между тях. Отработени до секундата движения. Знаят добре, че зависят от другия. Когато не репетират, отговарят и за почистването на клетките в зоопарка, който направихме, за да можем да приютяваме екзотични животни. В България почти няма циркове и затова никой не си е направил труда да направи конкретно законодателство за нас. Лутаме се между законите и преживяваме.

Труден разговор беше подел собственикът на цирка. Каквото и да казваше, не успя да провокира интереса на слушателя си. А той вглъбено гледаше какво става на сцената, представление, което знаеше до болка. Всички по това време стояха у тях си и гледаха новини, той – гледаше цирк. Затова именно съседът му по място не повдигна тема за политика или спорт. Въпреки неуспехите си той продължи да опитва.

– Ето го и клоунът. Забавен е, нали? Когато снеме маската, винаги е малко ядосан и затворен. На сцената обаче той слага своя червен нос, обува големите обувки, става важен. Та той е любимецът на децата. Разхожда се свободно по сцената, шегува се с посетителите, изпълнява си номерата. Харесва му.

– Ето го и мага- короната в програмата. Разрязва асистенката на две, а всъщност в частите на ковчега стоят различни момичета. Освобождава се от фалшиви катинари. Изкарва карти из под ръкавите си. Прави огън, загася огън. Пуска бели гълъби от нищото. Съживява животни. За зрителите той е всемогъщ, за нас е просто хитър и ловък. С неговото представяне завършваме цирка. Е господине, какво ще кажете?

– Сбогом.

И наистина мъжът стана и си замина. Знаеше тайните на цирка, но не почувства желание да ги коментира. Просто стана и си замина.

На следващото представление не дойде. Нито някога повтори. Престана да ходи на театър и като всички нормални хора си стоеше в тях и гледаше новините. Ден след ден. Едни и същи хора правеха едни и същи неща. За няма и година този човек остаря, колкото бяха стари и другите.

Защото в цирка той стоеше на трибуните, а не на арената.

Метеоролог

Беше му студено. Отлично знаеше, че не трябва да се оплаква, досега не бе виждал толкова високи температури през януари. Всъщност максималната температура днес трябваше да достигне 12 С градуса, а в Сандански се очакваха дори 16 С. За Североизточна България метеоролозите предвиждаха слаба облачност, а малко по на юг и леки превалявания. Но в София времето беше хубаво като за датата 13 Януари.

Беше преживял и двете превалявания на сняг тази зима, а ето, в този топъл януарски ден му беше студено. Всъщност той предпочиташе снега. Когато валеше, нещо отвътре го топлеше повече и от най-хубавото възможно палто. Сърце не му даваше да прости на всички тези хора, които тъпчеха снега. Но всеки път склоняваше да го направи. „Те просто не виждат. Стоят в задръстването и метър по метър отказват да погледнат навън. А навън е толкова прекрасно!” През живота си беше прочел само една книга, макар и с няколко липсващи страници, детска книжка, захвърлена от някого пораснал. В „Малкият принц” той не намери по- силно описание от „прекрасно” и за него то беше много повече, отколкото за нас.

Стоплящ сняг не се очакваше до началото на февруари, а засега се оплакваше, защото сухият студен вятър пронизваше палтото и не оставяше топла частица кожа, а и бутилката му неизвестен алкохол свършваше. Палтото и бутилката беше намерил в един контейнер в Лозенец, близо до хотел „Кемпински-Зографски”. Там той често намираше интересни неща: топли хавлиени кърпи, по-късно послужили като възглавници, начупен стол, благодарение на който той преживя нощта на втория сняг (какъв червен пламък само), стар телефон, от който той взе слушалката и я използва, за да поправи радиото си. Сега се надяваше, като мине от там по-късно, да намери и батерии за това радио. Храна оттам не взимаше освен когато не беше сполучил другаде, но това се случваше много рядко, откакто откриха мола. Дванайсет пълни догоре контейнера предимно с хвърлена храна от „Макдоналдс” и нищо, което да го спре освен купищата мухи наоколо, които обаче през януари не се мяркаха. Понякога, докато ядеше, се чудеше къде отиват мухите.

Днес обаче се беше наял и сега чакаше на една пейка пред магазин за техника, да види прогнозата за времето по Нова. Обичаше да го прави. Обаче точно когато картата се показа на екраните, един по един телевизорите започнаха да премигат и на всеки от тях се появи лицето на една около четиресет годишна суха жена, облечена в костюм с цвят слонова кост. „Майка им!” Напсува той на ум младите момчета вътре, които явно се интересуваха повече от нея, отколкото какво ще е времето утре.

Загледа се, какво друго имаше да прави, нали е бездомник. Кадър: тя, заела отбранителна поза, нещо се караше в опит да се защити. Втори кадър: тя в центъра на голяма зала с много хора и всичките слушат радио от някакви слушалки. Трети кадър: друга жена, малко по–едра, с поглед на отчаяние на лицето. Явно се опитваше нещо да обясни на някого, но видимо не успяваше.  Четвърти кадър: първата жена постепенно се усети, че не там е мястото да се разпалва и физиономията ѝ премина към усмивка.

Не,не,не тези кадри не бяха за него. Ще отиде да потърси батерии, без това пътят нагоре е труден, а и не можеше повече да чака на студа. Може като мине покрай някой РЕП да види времето в утрешните вестници. Понякога, когато нямаше други новини, го слагаха на първа страница.

Нямаше го, вместо него на първа страница беше отново образа на онази жена. Нямаше и батерии, видя един стол и се почуди дали да го вземе, но реши, че няма защо да го мъкне до началото на февруари, когато щеше да превали сняг. Отиде си вкъщи, между две фирмени сгради, постла си и заспа.

На сутринта се събуди бодър, костюмиран, със сресана и гелосана коса. Присъедини се към другите, които газят снега и скочи в бялата светлина.

На мнимия метеоролог не му се отдаде да разбере, че истинските метеоролози са били изненадани от неочакван антициклон, който беше причина за снега, затрупал тялото му през нощта.

Вкопчил се като прасе за виме

Още от малка тя беше любимка. Хранеха я с богата на витамини и протеини храна, а като поотрасна дори я настаниха в собствено помещение, което освежиха в приятен розов цвят, който да ѝ отива на кожата. Водеха я редовно на медицински прегледи, за да може, когато дойде момента и тя е достатъчно узряла, да я осеменят и свинята да си има прасенца.

Никое друго животно не расте толкова бързо и не се угоява така добре, както Sus scrofa domestica.

Роди на 10 Ноември в една мека зимна нощ, прекъсвайки и без това не особено дълбокия сън на стопаните си. За тях обаче това беше голяма радост, означаваща предимно месо и някой друг лев за преживяване. Тя отдавна не беше малко прасенце, а се беше превърнала в огромна лоеста маса, на която ѝ е трудно да си стои на краката. Спомена за времената, когато беше идеална за качествен бекон, бледнееше, в и без това слабата ѝ памет. В погледа ѝ се виждаше едно желание за избавление, но това ѝ бяха отредили стопаните и тя това правеше – лежеше немощно.

Около нея бяха новите ѝ дечица, едно от друго по-мършави, но борещи се с живота си, доказвайки, че са от източно-балканската порода. На тях им беше добре, майка им да стои легнала и да не мърда – като се хванат и цял ден храната им е сигурна. Храна цял ден нямаше, стопаните тази година не бяха случили на реколта и иначе пълната с мляко порода не даваше достатъчно. Друга година тези свине даваха повече мляко, от колкото можеха да изядат малките, колкото и лакоми да бяха. Но това не беше единственият проблем, който притесняваше двамата старци отглеждащи животните.

Появи се рядката родилна треска, която притеснява понякога свинете. Тя се причинява от недостатъчно разходки и неправилно дозирано хранене и освен на свинята се отразяваше и на прасенцата, които се ужасиха в страх за живота си и се разквичеха, все едно ги носят към тигана.
С малко помощ от ветеринар нещата поутихнаха, но имаше още един проблем пред старите хора. Природата така е направена, че да се родят до 18 прасенца на прасило, а от тях да оживеят само 12-те най- силни. Принципът е прост. Има 12 вимета и не за всяко прасе има място. Борбените прасенца си хващат някое и не пускат и да има, и да няма мляко. Само човек може да по-жесток. Още след първите дни за по-слабите е невъзможно да влязат в битката за живот, защото редовните сукалчета вече са позаякнали, и обрекли братята си на сигурна смърт.

Неведнъж опитваха стопаните да променят съдбата на 13-тото прасенце, махаха най наялото се и слагаха малкото, но или млякото беше свършило, или то биваше избутано момент след това. Нещастие е да си 13-ти.
–-

Ето това прасенце погребах аз, като малък. Помолих да не го дават на кучето, а го взех и в една кутия от обувки го зарових под стария орех в градината. Естествено, зарових е силно казано, защото просто го посипах с пръст и съм сигурен, че после пак се беше усладило на кучето, но важното е, че като малък съм бил толкова глупав, че съм уважил прасето, не пожелало да убие някой от братята си.

Естествено на другата година вече бях голям и не ме интересуваше какво е прасето, стига да има и за мен пържола.
–
„Да, господа, моментът е сюблимен. Одързостиха се – тази нощ – и посегнаха впоследствие – родоотстъпниците – върху законно установените власти. Така ли е? Добре! Какво в последствие? Просто да ги довършим! Нищо повече! Прочее, към дело: смело и непоколебимо! Да ги до-вършим до крррааак, гос-по-да-а!

…Лицата бледнееха. Прочете се списъкът. Всеки ближеше засъхналите си устни.

Бай Нако броеше: свиваше пръст след пръст. А тъй като пръстите му не достигнаха, той повтори…

Полковник Гнойнишки простря покровителствено ръка:

– Господа, не се съмнявам, че всеки от вас е готов да отстои твърдо, с желязна воля, за свещеното дело на армията. Но ще си позволя да ви пришепна и друго: не забравяйте, в игра са днес не само интересите на България, не! В игра са днес и вашите, глави, господа! Толкоз… Умному мало довляет…”

Антон Страшимиров „Хоро”

Съединител

Съединител. Още малко. Спирачка. Полека, бе! С тия гуми трябва да изкарам цяла година. Кой ти дава така рязко спирачка, има още поне 10 метра до светофара. Идиот. Петнайсет години съм учебна кола в България и все такива ми ги носи. Бях първата западна учебна кола в града, а сега? Сега ме карат такива, разни. То, той и моят един инструктор, продал си навремето земята, дето му я върнали след падането на комунизма, мързяло го да я обработва и като казал, че ще става инструктор… Инат човек. Дал парите за мене, ама не се запитал, аджеба, той става ли за инструктор, или не. Все се хвали, 500 книги прочел и всиките ей тука, на дясната седалка, по време на кормуване ги прочете.

А така, изключи от скорост, пусни съединителя. То какво и да ги учи децата, за 20 часа колко да научат? То и за 40 часа нищо няма да научат де, като не е да се качат, да покарат като хора, да натрупат опит. С тоя дръвник какво ще научат, само си дават парите на вятъра. Искаха, чувам, да увеличават уроците, за децата било… Ауспух за децата!-да намират работа на инструкторите. Те, хората, защо си купуват книжките, да не се занимават. Нали ги виждам, тия с купените книжки карат с години, а проблем става само като направят катастрофа. Хиляда и кусур загиват годишно, на тях им е проблем дали се плаща на инструктор. Ама то да е само инструктор – 40 лева за четиричасова лекция в БЧК, дето на края на теста си четат от книжките и питат лектора за отговорите; 20 лева за медицинско, обикновено дори без преглед; 26 лева за нормална поръчка за издаване на книжката, 6 лева, от които за банката, стриктно избрана от властимащите.

А така, дръпни ръчната. Не било трудно, нали? И нито един лев не отива за обезопасяване на пътищата. Пътуваме към Приморскo и минавам, по един дълъг завой, в началото на завоя гледам табела, че остава един километър, като излизам, гледам друга, на която пише пък два. Тaбела с ограничение 60, извън града на хубав прав път далеч от каквото и да е опасност, само полицаите са опасността, скрити зад храстите. В два през нощта. А на мен ми трябват нови ремъци, масло, водна помпа, окачване… Парното ми не работи, фаровете ми са надолу. Вярно е, така децата повече ще се научат, на трудно – без видимост, стига да не ги отнесе някой.

Знам, че не съм тих на ниските обороти, но не подавай газ до прекъсвач, ще ми стане нещо. Виж, опуши тоя отзад. Ааааа, не, не я впечатляваш така, хич даже. Все такива ми ги мъкне. Та оня някой, дето ще ме отнесе един ден, станал на четиресет, купил си BMW и дай, дай, дай! Боклук. За шофьор се мисли! Ама и бавно не е работа да се кара. Като тръгнат да те изпреварват и им излезе нещо насреща и после върху тебе и двамата. Старите ми ламарини не биха понесли удара. Нали го виждам моя… серсем, като се качи без ученик вътре и тръгне за някъде, 140 вдига, газ, газ, газ, стигне някого на някой завой, в него вижда друга кола и направо ме разтърсва, като натисне спирачките. В такива случаи все си мисля да скоча. Ама си ми е някак тъжно за курсистите…

Жълто. Сега внимателно натисни съединителя, дай на първа. Добре. Не, не давай газ, ръчна имаш. Ще ме развалиш бе, момче! Айде намеси се бе… а така. Докъде бях стигнал, децата не са ви виновни, вие сте си виновни. Оправете глупостите, почнете от моркова и тогава тръгнете с бухалката. Зайци сте и вий, не разбирате как стават работите…

Малко газ, малко. Дай повечко де, чакат отзад, напред си какво чакаш. Ще се научиш ти. Ще се научиш да не слушаш инструкторите…

Не, те не ни използват

В средновековието народът е бил горд да бъде част от голяма и силна държава, която да му носи сигурност и просперитет. Интересното, е че е изневерявал на този си идеал едва, когато общото благо опре до сериозно вдигане на данъците или обикновена липса на храна, което също не било причина за владетеля да спре. Нямало е пацифисти, на които да им пука за нечий човешки живот.

Минало времето и в Европа се появили рицари. Хора на честта с техните долсинеи. Колко те самите са вярвали в идеалите, които създават не знам, но народа ги е приел. Властниците пък ги пратили на „свещена война”, да освобождават Йерусалим, лонното на християнската вяра. Вече не се биели за територии и власт, а за запазване на извора на тези ценности. Извор, който доста добре се побрал в джобовете на рицари и имитации на такива.

Последвалият исторически период бил подвластен на науката. Хората оценявали откритията, а властниците новия свят, търговските пътища и поробените народи. Нищо странно няма в това, Европа е била малка и разпределена, а колко много имало по света още да се разпределя.

Малко по-късно дошъл и резултата от годините научен труд – технологията. Тя позволила на неколцина извратеняци да налеят на нациите си някакви странни разбирания за света и отношенията в него. Дала им и възможност за големи бели.  Германците били сърдити, че нямат колонии и трябвало да търят просперитет по-наблизо. После пък решили, че света много сурово ги осъдил. На народът пък казали просто „нация”. Да не говорим за другите държави използвали войните за техни си цели.

Днес нещата са по-сложни. На хората им е тръдно да им втълпиш каквото и да е за ролята на държавата, на християнските ценности, на науката, на нацията. Днес хората оценяват себе си, живота, спокойствието, възможностите си, докато управляващите оценяват чистият приход, който могат да вземат за 5 години при възможно най-малко главоболия. По-просто е от яденето на пица- гласува се бюджет, в който се отчитат пари за всеки сектор от живота и по малко, по малко се разпределя надолу, надолу по веригата, като се подхранва партията и нейните членове. А който има претенции за чест нека си построи замък.

Клас стани! Клас мирно!

-Клас стани! Клас мирно!

Казват, че детският ум е най – необременен и най-точно преценява кое е логично и кое излишно. Жалко само, че докато човек придобие достатъчно знания, детeто  загубва тази си способност и  става възрастен , който приема безусловно порядките в обществото. И все пак слушайте детето, стига отричането му от нещо да не е проста форма на инат, то със сигурност ще е правилно. Спрете да му давате супа, или да го карате да си пише домашните, когато навън времето е чудесно за игра. Ето какво се случи и с военните порядки в училищата, децата започнаха да ги избягват по всевъзможни  начини и с времето те се преюърнаха отживелица.

–

Тя беше учителка в гимназия. Казваше се г-жа Георгиева. Малко име нямаше, радваше се и когато добавят г-жа отпред.  Тя не завиждаше на учителките с малки имена, дори се чувстваше повече от тях, защото най – често учениците дори не знаеха фамилиите им и ги назоваваха на галено.  Колко профанно!

Ако имаше facebook профил в него щеше да пише: „Щастливо омъжена, с двама сина”. Двамата й сина отдавна бяха завършили. Единият беше във Варна и работеше в някаква малка компания със сносна заплата. Другият учеше в Свищов. Този мързел така и не си намери работа, а с парите, които  все още му пращаше, играеше хазарт – доста успешно, но това нямаше нищо общо с всичките години активно възпитание.   С мъжът и отдавна си бяха безлични.

Преди тридесетина години излезе от великотърновския университет и почти веднага почна работа в Математическа гимназия „Св. Св. Кирил и Методий”, Видин.  Казваше си, че това ще е само временно. Щеше да се занимава активно с академична дейност, да напише реферат за кан Маламир, да й предложат работа в София, да влезе в партията и… какъв живот я очакваше само. Стресът на работното място не и позволи нищо от това.

С годините мина през много етапи.