Чернова.

6 ноември 2010

Вече не съм бесен.  Някой ме успокои, че всичко ще си остане същото.  И аз го приех.

Няма значение, какъв ще е бюджетът. Няма значение, в кого ще отидат парите.

Защото колкото и често да се премита една стая, ако не се прави пролетно почистване от време на време тя ще засмърди на типичен си за нея аромат, който никой не може да ти каже от какво точно идва.

Тук всички усещаме този аромат и сме свикнали с него.

17.о6.2010

Advertisements

Септември

11 септември 2010

Случи ми се да се разхождам отново по стария булевард, по който всеки ден отивах на училище до 7-ми клас. Кестените и миризмата из въздуха ме върнаха назад във времето. Като малък вземах зелен кестен, с всичките си му здрави и остри бодли и го стисках в ръка, правейки се на мъж. Боли само в началото, докато го посмачкаш в ръката си. После просто гледаш победоносно. Както гледах пободоносно веднъж като ни разтърваваха с един съученик на кръстовището наблизо. Добре помня, него ден бях рожденник и прекалих в желанието си да си поиграя с крехките му нерви. Като ми скочи след училище дори от една кола слезе мъж да ни спре, а охраната, който превежда през кръстовището, пристигна малко по-късно и му иска бележника със заканата да посетят директора.    Всеки ден по два пъти минавах по този булевард. Докато харесвах пък една съученичка я причаквах сутрин по пътя, уж случайно съм я срещнал. Веднъж толкова много я чаках, че закъснях за училище. Като пристигнах тя си беше там, а часът беше почнал.

Пиша тези неща, защото не искам да ги забравя.  Септември ме посреща през последните 12 години с хладни дни, лъх на кестени и с първите учебни неволи. Тази вечер лъхът на кестени ме върна към спомени за хора,  които вече не познавам. Към стари приятели, които отдавна са ми безразлични.

Вече забравям толкова велики дни, толкова неразрешими проблеми, толкова истински чувства. Забравям какво е да се гримираш с водни боички като пребит в часа по изобразително (и то доста успешно), или в знак на протест да се качваш по стълбите за надолу и да слизаш по тези за нагоре. Някъде дълбоко изчезва спомена за детството ми каквото наистина беше.

Кестените ме върнаха към тези безкрайни дни. Колко не искахме да ходим на даскало. Боже, колко оправдания съм изредил защо съм без домашно…

И колко далече е всичко това. А колко по-далеч предстои да става…

Знаете ли, дарени сме с краткотрайна памет, за да изпитваме непрестанна нужда да създаваме нови и нови спомени. И все пак ми е тъжно за старите спомени…

По служба

12 април 2010

Абе, не бях добър служител.

Грабих го още от първия ден. По малко де, въпреки че исках по повече.
Предпазлив бях.
Ееех, ако знаех.

В началото осирах нещата. После се лутах без да знам какво правя. Тъкмо натрупах малко опит почнах на рискове. Имаше малко травми и няколко нощи дето ми се губят, но уж не ми се разсърди много. А и сравнително бързо се успокоих и макар за кратко, станах работник за пример. Енергичен и мъдър. Вярно е, работех много, но крадях двойно повече.

Все си мислих, че е глупав и не усеща.  Бързо ми писна де – нито работех, нито крадях. Почнах да ходя на работа повече по навик, отколкото с някаква определена цел. На него не му пукаше, важното беше всеки ден да съм там или поне от време-на време да се вижда как дими кафето ми.

Един ден обаче ме извика и със строг тон каза: „Застани пред огледалото“.

Животът не само знаеше колко безмилостно грабя от него, но и си ми го връщаше двойно. През всичките тези години, докато аз тайно си вземах от него малко – по малко, той не само е виждал, но и с двойно коварство си е отмъщавал за него.  Вместо за 80 години животът ми свърши за една. Толкова помня. Яд ме е, че не си откраднах повече за това време.

Е, мили читатели, аз съм още млад. Вярно, сякааш вчера бях на 10, но ето днес станах на 19 и макар и да грабя от живота като наша фирма  около „Кремиковци“. Пийнете едно за мое здраве. 🙂

– Искам целия свят!
– Не можеш да го имаш.
– Но аз го искам, искам, искам!
– Разбери, не може. Ти си част от света, не може един пиксел да съхрани в себе си цяла снимка.
– Добре, тогава искам да го променя.
– И това не може. Можеш да промениш себе си, но не и света. Не се прави на манекенка, не ти отива.
– Ти каза, че ще ми изпълниш едно желание.
– Да, ще ти изпълня едно разумно желание. Пожелай си нещо просто – кола, къща, работа, прегръдка.
– За какво ще са ми ако живея в по-добър свят? В по-добрия свят тези неща няма да са от значение.
– А какво ще е от значение?
– Любовта. Тя ще е всичко. Любовта и щастието!
– С тях хляб не се купува. А и любовта е на привършване. След 100 години, любов няма да има.
– Не говори така. Знаеш, че тя е вечна.
– След 100 години  ще ме обичаш ли?
– Но, тогава ще бъда на 120, как искаш да те обичам. Аз ще бъда мъртва.
– Видя ли, след 100 години няма да има любов. И звезди няма да има, защото няма да има кой да ги брои. Няма да ги има короните на дърветата, които се обновяват всяка есен.
– Знаеш ли защо падат листата? За да могат дърветата да складират вода в пъпките вместо тя да се изпарява през листата.
– Хе, хе. Падат за да може слънчевите лъчи през зимата да се оползотворят. После, като пораснат отново, да пазят сянка през топлите дни. Всичко останало, което са те учили по Биология е следствие от това. Природата не работи така, ние сме тези, които търсим страничните резултати, а не осъществяваме основните.
– Дай целувка, умничкия ми той.

Във вторник имаме 7. и 8. час английски. Тъй като учителката ни замина за САЩ до 28. Март сме с две заместнички, които се редуват кога да ни вземат часовете. Станали сме XII клас вече и бяхме сравнително малко хора в стаята, когато госпожата ни информира, че следващия част ще дойдат две жени. „Не е за лошо, за хубаво е!“ Ще ни кажат нещо и ще изгубим малко време от отегчителния час. Влязоха в осмия ни час, представяйки се като служители от ING. Имена не казаха, но никой не обърна внимание, защото ни обещаха по 5 лева, ако попълним една анкета относно намеренията ни за работа след завършване на нашето образование.

Кой ти дава 5 лева?

Набързо ни обясниха, че за да ни платят за свършената  работа по закон, трябва да подпишем трудов договор. Ние обаче  да не сме се притеснявали, защото след като го подпишем, подписваме и анулирането му. След като имаме трудов договор, пак по закон, ни трябвало и пенсионно осигуряване, за което удобно има бланки най – отдолу. Зададохме доста въпроси.

„Обвързваме ли се с нещо?“  „Не.“.
„Защо ни давате тези пари?“  „Ние сме като „Галъп Интернешанъл“ и събираме данни за проучване. Те също плащат.“
„Един вид зарибявате да сме пенсионно осигурени при вас?“  „Много грубо казано. И все пак не искате някакви СИК-ове и ВИС-ове да ви управляват парите, нали? Ако не изберете пенсионно осигуряване държава ще ви препрати някъде на случаен принцип и няма да знаете дори къде сте. А ING пращат писма всяка година.“
„Мога ли да се откажа от осигуряването при вас?“ – „Да… след две години“ (И както разбрах по-късно и срещу 20 лева.)

„Госпожо, Директорът информиран ли е?“ – при което, учителката ни замълча, а една от натрапничките отговори с „да“. Впоследствие установихме, че той не знае нищо.

След доста убеждаване и постоянното смъмряне от страна на госпожата защо задаваме толкова въпроси,  почти всички от класа попълнихме анкетата- една страница с 5 въпроса, както и си дадохме личните данни в бланките за пенсионно осигуряване на ING, както и

подписахме празен трудов договор и неговото анулиране към Дружество „Храмът“

Учителката си тръгна 15 минути преди края на часа и ни остави с „дамите“  да допишем листите. Свърших последен, защото исках да прочета поне какво подписвам. Взех си 5-те лева, отново срещу подпис, и единственото, което остана в мен, беше копие от бланката за пенсионно осигуряване, непопълнена от осигурителен посредник.

Веднага след училище се запътих към офиса на ING Силистра, където ми обясниха, че не знаят техни служители да обикалят по училищата. Практика обаче било да се прави това и да се представя като анкета, за да бъде всичко легално.  Малко след мен мои съученички с една майка също са отишли и са успели да разберат името на поне една от посетителките, както и да договорят пенсионният ни фонд да бъде прекратен- без последствия. Така и направихме на другия ден, когато се събрахме потърпевшите в офиса им и написахме заявления за това.

Гостите ни, както се оказа,  са служители на ING Русе и правят всичко това за комисионната от записването ни, която е 15- 25 лв.  Не можах да открия в закона административните последствия от случилото се, но например, се лишаваме от право на трудова борса в търсене на първата ни работа, защото вече сме работили.

Както и да е, измамници много, жалба в прокуратурата е подадена и са започнати следствени действия. Друго ме притеснява сега:

Два часа по-рано, когато дамите са влезли в друг XII клас, учителката е направила физиономия към учениците да НЕ подписват.

На нас едва ли не ни сложи химикалите в ръцете… Какво е променило мнението й за толкова малко време? Защо замълча, когато ни излъгаха, че директорът е наясно? Защо напусна часа и ни остави с тях?  Защо изобщо ги пусна да влязат?

Не искам ВИС-ове и СИК-ове да ми управляват парите. Но нито ВИС, нито СИК злоупотребиха с доверието ми в училищната институция и преподавателя, който я представлява.

Репортажът в Нова телевизия може да видите на 23-тата минута от това видео. http://novatv.bg/

Не намирам за странно да не вярвам на нашумелите мафиотски романи, дори след като взеха жертви. Изобщо не ме притеснява, че някой пише нещо почти истина, почти лъжа, вплитайки в него мотиви от романтизма и от конспиративните теории. Да, днес мафиотите ни заприличаха повече на извънземните построили пирамидите и заровили двуметровият началник на човешкия род в България, от колкото на това, което всъщност са.

Притеснява ме това, че не мога да вярвам на новините. Все повече се чувствам като в прословутият роман на Оруел, който всички цитират напоследък и то не защото ме наблюдават от телеекрана, ами  защото от него по цял ден, неконтролируемо се бълват едни небивалици и копче за спиране няма. Вчера един ни е бил съюзник, а друг враг, днес е обратното и сякаш винаги е било така. Да, някой споменава, че това не е така, някой иска последствия за миналото, но публиката не помни миналото. Публиката вижда днес и помни, това, което и кажат по БТВ, или по Нова.

Притеснява ме това, че дори медиите, на които разчитам за обективно отразяване на новините, не могат да кажат истината.  Да, те ще покажат какво казва министъра (естествено колко успешна е акцията), ще покажат какво казва и адвокатът (естествено колко невинен е обвиняемият и как е станал изкупителна жертва), но няма как да кажат кой говори истината. Няма и кой да ни го каже. Доверието в съдебната ни система е нулево и наистина тя такова заслужава. Разследващата ни журналистика все по-често е поръчкова, а понякога дори жълта.   Единствените изводи можем да си правим са от крайния неопровергаем продукт (убийство) или от откъслечни държавни данни интерпретирани от  медиите. Рядко имаме и лични наблюдения, които често може да са грешни.

Всъщност за мафията се твърди, че възниква от ДС и по-конкретно от раздаването на едни прословути куфарчета. Ще се радвам някой да ме опровергае, но досега все си мисля, че това е нещо напълно логично. От комунизма всички излизат бедни и един преход към реална пазарна икономика би бил почти невъзможен ако някои частни лица не се озоват изведнъж с голяма сума пари и държавен апарат, който да им продава предприятия и терени на безценица. Другият вариант е да бъдат дадени на чужди инвеститори и държавата да обеднее допълнително.  Друг е въпросът какъв е ефекта от всичките тези задкулисни действия.

Кофти ми е да се чувствам лъган!

Шири се из обществото идеята, че ГЕРБ ще е по – добре да управлява самостоятелно, защото видиш ли обществото е вряло и кипяло и второ коалиционно правителство не иска.  Не иска вече оправдания от рода на: ама той ме накара, ама той ме подведе, ама аз не знаех…

Ето това вече искат хората?

Ето това вече искат хората.

ГЕРБ сами. А кой ще ги плаши бе? Кой ще ги контролира? Герб не е партия, готова да бъде мислещо множество. Ще си вкарва закони каквито си иска и опозицията нищо няма да може да промени, колкото и да си вика. А ние знаем и колко ще вика…

А я сега си помислете ако до тях има партия, която се надява за бъдещо самостоятелно управление? Партия, която не е с твърд електорат и управленските грешки биха я хвърлили (отново) в полето. Партия, която когато иска може да гласува заедно с опозицията и да спре поне най – лошите неща, които ще предложат от Герб. А едва ли някой вярва, че Бойко ще е наистина добър управник.

Така де, чувам го и от блогъри, и из вестници, и в статистики, а и самият Бойко го каза и никой сякаш не се замисля, че може би не е вярно…

Изображение: Капитал.bg