– Искам целия свят!
– Не можеш да го имаш.
– Но аз го искам, искам, искам!
– Разбери, не може. Ти си част от света, не може един пиксел да съхрани в себе си цяла снимка.
– Добре, тогава искам да го променя.
– И това не може. Можеш да промениш себе си, но не и света. Не се прави на манекенка, не ти отива.
– Ти каза, че ще ми изпълниш едно желание.
– Да, ще ти изпълня едно разумно желание. Пожелай си нещо просто – кола, къща, работа, прегръдка.
– За какво ще са ми ако живея в по-добър свят? В по-добрия свят тези неща няма да са от значение.
– А какво ще е от значение?
– Любовта. Тя ще е всичко. Любовта и щастието!
– С тях хляб не се купува. А и любовта е на привършване. След 100 години, любов няма да има.
– Не говори така. Знаеш, че тя е вечна.
– След 100 години  ще ме обичаш ли?
– Но, тогава ще бъда на 120, как искаш да те обичам. Аз ще бъда мъртва.
– Видя ли, след 100 години няма да има любов. И звезди няма да има, защото няма да има кой да ги брои. Няма да ги има короните на дърветата, които се обновяват всяка есен.
– Знаеш ли защо падат листата? За да могат дърветата да складират вода в пъпките вместо тя да се изпарява през листата.
– Хе, хе. Падат за да може слънчевите лъчи през зимата да се оползотворят. После, като пораснат отново, да пазят сянка през топлите дни. Всичко останало, което са те учили по Биология е следствие от това. Природата не работи така, ние сме тези, които търсим страничните резултати, а не осъществяваме основните.
– Дай целувка, умничкия ми той.

Advertisements

Във вторник имаме 7. и 8. час английски. Тъй като учителката ни замина за САЩ до 28. Март сме с две заместнички, които се редуват кога да ни вземат часовете. Станали сме XII клас вече и бяхме сравнително малко хора в стаята, когато госпожата ни информира, че следващия част ще дойдат две жени. „Не е за лошо, за хубаво е!“ Ще ни кажат нещо и ще изгубим малко време от отегчителния час. Влязоха в осмия ни час, представяйки се като служители от ING. Имена не казаха, но никой не обърна внимание, защото ни обещаха по 5 лева, ако попълним една анкета относно намеренията ни за работа след завършване на нашето образование.

Кой ти дава 5 лева?

Набързо ни обясниха, че за да ни платят за свършената  работа по закон, трябва да подпишем трудов договор. Ние обаче  да не сме се притеснявали, защото след като го подпишем, подписваме и анулирането му. След като имаме трудов договор, пак по закон, ни трябвало и пенсионно осигуряване, за което удобно има бланки най – отдолу. Зададохме доста въпроси.

„Обвързваме ли се с нещо?“  „Не.“.
„Защо ни давате тези пари?“  „Ние сме като „Галъп Интернешанъл“ и събираме данни за проучване. Те също плащат.“
„Един вид зарибявате да сме пенсионно осигурени при вас?“  „Много грубо казано. И все пак не искате някакви СИК-ове и ВИС-ове да ви управляват парите, нали? Ако не изберете пенсионно осигуряване държава ще ви препрати някъде на случаен принцип и няма да знаете дори къде сте. А ING пращат писма всяка година.“
„Мога ли да се откажа от осигуряването при вас?“ – „Да… след две години“ (И както разбрах по-късно и срещу 20 лева.)

„Госпожо, Директорът информиран ли е?“ – при което, учителката ни замълча, а една от натрапничките отговори с „да“. Впоследствие установихме, че той не знае нищо.

След доста убеждаване и постоянното смъмряне от страна на госпожата защо задаваме толкова въпроси,  почти всички от класа попълнихме анкетата- една страница с 5 въпроса, както и си дадохме личните данни в бланките за пенсионно осигуряване на ING, както и

подписахме празен трудов договор и неговото анулиране към Дружество „Храмът“

Учителката си тръгна 15 минути преди края на часа и ни остави с „дамите“  да допишем листите. Свърших последен, защото исках да прочета поне какво подписвам. Взех си 5-те лева, отново срещу подпис, и единственото, което остана в мен, беше копие от бланката за пенсионно осигуряване, непопълнена от осигурителен посредник.

Веднага след училище се запътих към офиса на ING Силистра, където ми обясниха, че не знаят техни служители да обикалят по училищата. Практика обаче било да се прави това и да се представя като анкета, за да бъде всичко легално.  Малко след мен мои съученички с една майка също са отишли и са успели да разберат името на поне една от посетителките, както и да договорят пенсионният ни фонд да бъде прекратен- без последствия. Така и направихме на другия ден, когато се събрахме потърпевшите в офиса им и написахме заявления за това.

Гостите ни, както се оказа,  са служители на ING Русе и правят всичко това за комисионната от записването ни, която е 15- 25 лв.  Не можах да открия в закона административните последствия от случилото се, но например, се лишаваме от право на трудова борса в търсене на първата ни работа, защото вече сме работили.

Както и да е, измамници много, жалба в прокуратурата е подадена и са започнати следствени действия. Друго ме притеснява сега:

Два часа по-рано, когато дамите са влезли в друг XII клас, учителката е направила физиономия към учениците да НЕ подписват.

На нас едва ли не ни сложи химикалите в ръцете… Какво е променило мнението й за толкова малко време? Защо замълча, когато ни излъгаха, че директорът е наясно? Защо напусна часа и ни остави с тях?  Защо изобщо ги пусна да влязат?

Не искам ВИС-ове и СИК-ове да ми управляват парите. Но нито ВИС, нито СИК злоупотребиха с доверието ми в училищната институция и преподавателя, който я представлява.

Репортажът в Нова телевизия може да видите на 23-тата минута от това видео. http://novatv.bg/

За мишките и хората

26 февруари 2010

Живуркат си мишките.
Която каквото си открадне яде.
Някои само преживяват, други крадат повече.
Плъховете само ядат сирене.

Живуркат си мишките.
Козината им – сива, гнездата им – сиви.
Сив живот

Живуркат си мишките.
Само децата им розови.
Ама и децата им порастват сиви.

Живуркат си мишките, а покрай тях и ние.

Не намирам за странно да не вярвам на нашумелите мафиотски романи, дори след като взеха жертви. Изобщо не ме притеснява, че някой пише нещо почти истина, почти лъжа, вплитайки в него мотиви от романтизма и от конспиративните теории. Да, днес мафиотите ни заприличаха повече на извънземните построили пирамидите и заровили двуметровият началник на човешкия род в България, от колкото на това, което всъщност са.

Притеснява ме това, че не мога да вярвам на новините. Все повече се чувствам като в прословутият роман на Оруел, който всички цитират напоследък и то не защото ме наблюдават от телеекрана, ами  защото от него по цял ден, неконтролируемо се бълват едни небивалици и копче за спиране няма. Вчера един ни е бил съюзник, а друг враг, днес е обратното и сякаш винаги е било така. Да, някой споменава, че това не е така, някой иска последствия за миналото, но публиката не помни миналото. Публиката вижда днес и помни, това, което и кажат по БТВ, или по Нова.

Притеснява ме това, че дори медиите, на които разчитам за обективно отразяване на новините, не могат да кажат истината.  Да, те ще покажат какво казва министъра (естествено колко успешна е акцията), ще покажат какво казва и адвокатът (естествено колко невинен е обвиняемият и как е станал изкупителна жертва), но няма как да кажат кой говори истината. Няма и кой да ни го каже. Доверието в съдебната ни система е нулево и наистина тя такова заслужава. Разследващата ни журналистика все по-често е поръчкова, а понякога дори жълта.   Единствените изводи можем да си правим са от крайния неопровергаем продукт (убийство) или от откъслечни държавни данни интерпретирани от  медиите. Рядко имаме и лични наблюдения, които често може да са грешни.

Всъщност за мафията се твърди, че възниква от ДС и по-конкретно от раздаването на едни прословути куфарчета. Ще се радвам някой да ме опровергае, но досега все си мисля, че това е нещо напълно логично. От комунизма всички излизат бедни и един преход към реална пазарна икономика би бил почти невъзможен ако някои частни лица не се озоват изведнъж с голяма сума пари и държавен апарат, който да им продава предприятия и терени на безценица. Другият вариант е да бъдат дадени на чужди инвеститори и държавата да обеднее допълнително.  Друг е въпросът какъв е ефекта от всичките тези задкулисни действия.

Кофти ми е да се чувствам лъган!

Метеоролог

18 януари 2010

Беше му студено. Отлично знаеше, че не трябва да се оплаква, досега не бе виждал толкова високи температури през януари. Всъщност максималната температура днес трябваше да достигне 12 С градуса, а в Сандански се очакваха дори 16 С. За Североизточна България метеоролозите предвиждаха слаба облачност, а малко по на юг и леки превалявания. Но в София времето беше хубаво като за датата 13 Януари.

Беше преживял и двете превалявания на сняг тази зима, а ето, в този топъл януарски ден му беше студено. Всъщност той предпочиташе снега. Когато валеше, нещо отвътре го топлеше повече и от най-хубавото възможно палто. Сърце не му даваше да прости на всички тези хора, които тъпчеха снега. Но всеки път склоняваше да го направи. „Те просто не виждат. Стоят в задръстването и метър по метър отказват да погледнат навън. А навън е толкова прекрасно!” През живота си беше прочел само една книга, макар и с няколко липсващи страници, детска книжка, захвърлена от някого пораснал. В „Малкият принц” той не намери по- силно описание от „прекрасно” и за него то беше много повече, отколкото за нас.

Стоплящ сняг не се очакваше до началото на февруари, а засега се оплакваше, защото сухият студен вятър пронизваше палтото и не оставяше топла частица кожа, а и бутилката му неизвестен алкохол свършваше. Палтото и бутилката беше намерил в един контейнер в Лозенец, близо до хотел „Кемпински-Зографски”. Там той често намираше интересни неща: топли хавлиени кърпи, по-късно послужили като възглавници, начупен стол, благодарение на който той преживя нощта на втория сняг (какъв червен пламък само), стар телефон, от който той взе слушалката и я използва, за да поправи радиото си. Сега се надяваше, като мине от там по-късно, да намери и батерии за това радио. Храна оттам не взимаше освен когато не беше сполучил другаде, но това се случваше много рядко, откакто откриха мола. Дванайсет пълни догоре контейнера предимно с хвърлена храна от „Макдоналдс” и нищо, което да го спре освен купищата мухи наоколо, които обаче през януари не се мяркаха. Понякога, докато ядеше, се чудеше къде отиват мухите.

Днес обаче се беше наял и сега чакаше на една пейка пред магазин за техника, да види прогнозата за времето по Нова. Обичаше да го прави. Обаче точно когато картата се показа на екраните, един по един телевизорите започнаха да премигат и на всеки от тях се появи лицето на една около четиресет годишна суха жена, облечена в костюм с цвят слонова кост. „Майка им!” Напсува той на ум младите момчета вътре, които явно се интересуваха повече от нея, отколкото какво ще е времето утре.

Загледа се, какво друго имаше да прави, нали е бездомник. Кадър: тя, заела отбранителна поза, нещо се караше в опит да се защити. Втори кадър: тя в центъра на голяма зала с много хора и всичките слушат радио от някакви слушалки. Трети кадър: друга жена, малко по–едра, с поглед на отчаяние на лицето. Явно се опитваше нещо да обясни на някого, но видимо не успяваше.  Четвърти кадър: първата жена постепенно се усети, че не там е мястото да се разпалва и физиономията ѝ премина към усмивка.

Не,не,не тези кадри не бяха за него. Ще отиде да потърси батерии, без това пътят нагоре е труден, а и не можеше повече да чака на студа. Може като мине покрай някой РЕП да види времето в утрешните вестници. Понякога, когато нямаше други новини, го слагаха на първа страница.

Нямаше го, вместо него на първа страница беше отново образа на онази жена. Нямаше и батерии, видя един стол и се почуди дали да го вземе, но реши, че няма защо да го мъкне до началото на февруари, когато щеше да превали сняг. Отиде си вкъщи, между две фирмени сгради, постла си и заспа.

На сутринта се събуди бодър, костюмиран, със сресана и гелосана коса. Присъедини се към другите, които газят снега и скочи в бялата светлина.

На мнимия метеоролог не му се отдаде да разбере, че истинските метеоролози са били изненадани от неочакван антициклон, който беше причина за снега, затрупал тялото му през нощта.

Политиците винаги, когато дойдат на власт, внимателно измерват индекса на търпимост на нацията. И докато във Франция той е излишно нисък, ако помните Черни беше им сложил табелка „Стачка“, то при нас е значително висок. (не му е било трудно на същия да ни означи с прословутия кенеф)

Ние обаче трудно бихме си признали, че сме толкова високо в класацията по търпимост. „Защото българинът не търпи!“ Той по-скоро нищо не може да направи,  а системата пък си е константа, да се противопоставиш сега на нея, за българина е като да ѝ се противопоставиш преди хиляда години – лишено от смисъл. Привидно лишени от смисъл са и още първите следизборни издънки, за които никой не те предупреждава по време на кампанията. Издънки като да се обявиш за лустрацията и да назначиш Божидар Димитров или да орежеш надбавките на пенсионерите и в едно от министерствата случайно да си отпуснат 13-та заплата, защото заслужавали, а и боравели с милиони, че като стимул я дават, да не вземели подкуп… Тези издънки в началото ги запознават с общественото настроение, а с времето служат чудесно като базови данни за следващите издънки.

Но за търпимостта реферати трябва да пише Станишев, не аз. Мен ме притеснява повече новото явление в българската политика. Правителството изпробва колко е глупав народа.   Каква е разликата ли? Вместо да си прави скандали и да се надява медиите да не се усетят, този път Бойко излиза пред народа и тръби навсякъде едно скандално предложение, представяйки го за хубаво и очаква да види доколко ще се усетят избирателите.

Говоря точно за референдума относно турските новини.  Ще прозвуча банално ако кажа „С един изстрел- цял харем!“, но си е така. Хем пуска референдум, няма да го обвиняват за това, хем не му се месят в политиката, хем дава малко стимул на Атака, хем вдига малко пара да позакрие другите новини… Абе един вид „и вълка сит и агнето цяло.“

Абе, че сме си цели агнетата още, цели сме, ама бая ще ни острижат, за тоя изкуствен политически ход. И то посред зима.

То да закрие новините не пречи и да ги остави не пречи, индексът ни на търпимост е висок, ще го преживеем. Пречи да поемеш отговорност. Пречи и като нямаш аргументи. Излиза днес председателят на парламентарната група на Герб и обяснява как било национална телевизия и трябвало всичко да е на български език, както пишело в конституцията. Не очаквайте вече неозвучени американски филми по БНТ. Защото за тези, които не са гледали новините ще кажа, че и те си имат субтитри и съответно трябва да имат еднакъв статут с филмите.

Както и да е, аргументи нямат, само подкрепата на няколко форумни интелектуалци. Не че някой ги гледа новините, нека ги махнат, ама защо с референдум?

И защо да е намеса във вътрешните работи на страната един разговор Премиер с Премиер? Естествен политически ход, защото и в Турция трябва коефициента на търпимост да се поддържа висок… Да де, то и да се  обяви като опит за вмешателство си е естествен политически ход.  Жалко, че няма политически романи, българските щяха да са най- истинските, научили сме всичките ходове в играта.

Ако утре пред вратата ви дойде някой си и ви каже, да му дадете два лева, в замяна, на което той  ще махне десет-минутният блок с турски новините от 17 :15, ще му дадете ли? Горе долу толкова ще ни струва това.  А можеше в СУ да има пари за стипендии…

Да ни стрижат, нека, глупав народ сме. Овцете поне се нареждат в кръг и се пазят взаимно като дойде вълка.

Още от малка тя беше любимка. Хранеха я с богата на витамини и протеини храна, а като поотрасна дори я настаниха в собствено помещение, което освежиха в приятен розов цвят, който да ѝ отива на кожата. Водеха я редовно на медицински прегледи, за да може, когато дойде момента и тя е достатъчно узряла, да я осеменят и свинята да си има прасенца.

Никое друго животно не расте толкова бързо и не се угоява така добре, както Sus scrofa domestica.

Роди на 10 Ноември в една мека зимна нощ, прекъсвайки и без това не особено дълбокия сън на стопаните си. За тях обаче това беше голяма радост, означаваща предимно месо и някой друг лев за преживяване. Тя отдавна не беше малко прасенце, а се беше превърнала в огромна лоеста маса, на която ѝ е трудно да си стои на краката. Спомена за времената, когато беше идеална за качествен бекон, бледнееше, в и без това слабата ѝ памет. В погледа ѝ се виждаше едно желание за избавление, но това ѝ бяха отредили стопаните и тя това правеше – лежеше немощно.

Около нея бяха новите ѝ дечица, едно от друго по-мършави, но борещи се с живота си, доказвайки, че са от източно-балканската порода. На тях им беше добре, майка им да стои легнала и да не мърда – като се хванат и цял ден храната им е сигурна. Храна цял ден нямаше, стопаните тази година не бяха случили на реколта и иначе пълната с мляко порода не даваше достатъчно. Друга година тези свине даваха повече мляко, от колкото можеха да изядат малките, колкото и лакоми да бяха. Но това не беше единственият проблем, който притесняваше двамата старци отглеждащи животните.

Появи се рядката родилна треска, която притеснява понякога свинете. Тя се причинява от недостатъчно разходки и неправилно дозирано хранене и освен на свинята се отразяваше и на прасенцата, които се ужасиха в страх за живота си и се разквичеха, все едно ги носят към тигана.
С малко помощ от ветеринар нещата поутихнаха, но имаше още един проблем пред старите хора. Природата така е направена, че да се родят до 18 прасенца на прасило, а от тях да оживеят само 12-те най- силни. Принципът е прост. Има 12 вимета и не за всяко прасе има място. Борбените прасенца си хващат някое и не пускат и да има, и да няма мляко. Само човек може да по-жесток. Още след първите дни за по-слабите е невъзможно да влязат в битката за живот, защото редовните сукалчета вече са позаякнали, и обрекли братята си на сигурна смърт.

Неведнъж опитваха стопаните да променят съдбата на 13-тото прасенце, махаха най наялото се и слагаха малкото, но или млякото беше свършило, или то биваше избутано момент след това. Нещастие е да си 13-ти.
–-

Ето това прасенце погребах аз, като малък. Помолих да не го дават на кучето, а го взех и в една кутия от обувки го зарових под стария орех в градината. Естествено, зарових е силно казано, защото просто го посипах с пръст и съм сигурен, че после пак се беше усладило на кучето, но важното е, че като малък съм бил толкова глупав, че съм уважил прасето, не пожелало да убие някой от братята си.

Естествено на другата година вече бях голям и не ме интересуваше какво е прасето, стига да има и за мен пържола.

Да, господа, моментът е сюблимен. Одързостиха се – тази нощ – и посегнаха впоследствие – родоотстъпниците – върху законно установените власти. Така ли е? Добре! Какво в последствие? Просто да ги довършим! Нищо повече! Прочее, към дело: смело и непоколебимо! Да ги до-вършим до крррааак, гос-по-да-а!

…Лицата бледнееха. Прочете се списъкът. Всеки ближеше засъхналите си устни.

Бай Нако броеше: свиваше пръст след пръст. А тъй като пръстите му не достигнаха, той повтори…

Полковник Гнойнишки простря покровителствено ръка:

– Господа, не се съмнявам, че всеки от вас е готов да отстои твърдо, с желязна воля, за свещеното дело на армията. Но ще си позволя да ви пришепна и друго: не забравяйте, в игра са днес не само интересите на България, не! В игра са днес и вашите, глави, господа! Толкоз… Умному мало довляет…”

Антон Страшимиров „Хоро”