За живота на един мафиот и политик

Бабите биха казали, че са ми слаби ангелите. „Какво да прави момчето, Господ не го е дарил с ангел да го пази.”

Аз в ангели не вярвам, но живота го виждам така: пускат ни в един бездънен кладенец и ние неусетно бързо падаме надолу. Ама не ни оставят току-така, закачат ни на един балон и той уж трябва да поуравновеси нещата. Аз от малък видях, че балонът ми се е паднал некачествен. След първия откраднат сладолед, полицаите казаха, че съм загубил невинността си. Е, то хубаво, ама тоя сладолед ми се стори много сладък и аз видях, че без невинност се чувствам по-лек. И така реших, без това явно ще ги губя тия работи, дай да ги изхвърля преди да съм стигнал дъното на кладенеца.

А колкото повече изхвърлях, толкова по-лек се чувствах и толкова повече улеснявах балончето.

Такова досие, като моето, вече не можете да намерите. Дребни кражби, побоища, нарушаване на обществения ред, пласиране на трева, кражба на касетофони, автопохищения, изнудване, организирана престъпност. Абе, въобще живот.

Лъжел съм се де, то онова моето не е било живот. Като ми се отдаде възможността да го затрия това досие, него ден измислих това за кладенеца, в който всички падаме. И за малкия балон, който ми е дал Господ, но пък на него не се сърдя. Вижте само какво течение вкара в тоя кладенец и как ми даде шанс.

А аз шансовете ги умея. Заех се каквото ми е останало от скрупули и ценности, да го изхвърля, да не ми тежат. И го направих на един път – купих си диплома, даже три, и влязох в политиката. А от политика по-лек човек няма.

Да ви кажа, справях се. Почнах от кмет и чак зам.-министър станах. А  зам.-министър лесно се не става. Трябва твърда ръка. Подкрепа имаше откъде да намеря. А благодарение на организираното гласуване, което осигурих на няколко пъти, станах много ценен кадър в правителството. А това и чакаха тези, които ме подкрепиха.

Берекет. След всичките тези години на отказване от добродетели балончето ми толкова ме издигна, че макар натрупаните килограми виждах тавана на кладенеца. Да, оказа се, че кладенецът има таван. Някой го залостил докато съм бил вътре, явно, за  да не стане някой нещастен случай. Ние така избетонирахме кладенците по селата с един от „подкрепящите”.

Но знаете как е, тъкмо да го докосна тоя таван и балончето се спука. След изборите, уж конкурентната политическа сила, реши, че трябва да жертва някого от предишното правителство и избра мене. Пресслужбата, пардон, вестниците им набързо разкриха солидната ми биография. И майка ми не издържа. След погребението ѝ  и аз се поболях и до смъртта си се крих в едно село в Сърбия.

Питате какво стана с кладенеца? След като се спука балончето, паднах върху тавана. Оказа се, че съм гледал нещата наобратно и всъщност съм падал надолу. Стигнах дъното, но чак сега го разбрах. Сега имам цяла вечност пък да измисля как да си оправя балончето и да ме издигне до другия край на кладенеца. Пък дано там да няма държавно финансиране за покриване на опасните кладенци.

Реклама

За мафията и след това

Не намирам за странно да не вярвам на нашумелите мафиотски романи, дори след като взеха жертви. Изобщо не ме притеснява, че някой пише нещо почти истина, почти лъжа, вплитайки в него мотиви от романтизма и от конспиративните теории. Да, днес мафиотите ни заприличаха повече на извънземните построили пирамидите и заровили двуметровият началник на човешкия род в България, от колкото на това, което всъщност са.

Притеснява ме това, че не мога да вярвам на новините. Все повече се чувствам като в прословутият роман на Оруел, който всички цитират напоследък и то не защото ме наблюдават от телеекрана, ами  защото от него по цял ден, неконтролируемо се бълват едни небивалици и копче за спиране няма. Вчера един ни е бил съюзник, а друг враг, днес е обратното и сякаш винаги е било така. Да, някой споменава, че това не е така, някой иска последствия за миналото, но публиката не помни миналото. Публиката вижда днес и помни, това, което и кажат по БТВ, или по Нова.

Притеснява ме това, че дори медиите, на които разчитам за обективно отразяване на новините, не могат да кажат истината.  Да, те ще покажат какво казва министъра (естествено колко успешна е акцията), ще покажат какво казва и адвокатът (естествено колко невинен е обвиняемият и как е станал изкупителна жертва), но няма как да кажат кой говори истината. Няма и кой да ни го каже. Доверието в съдебната ни система е нулево и наистина тя такова заслужава. Разследващата ни журналистика все по-често е поръчкова, а понякога дори жълта.   Единствените изводи можем да си правим са от крайния неопровергаем продукт (убийство) или от откъслечни държавни данни интерпретирани от  медиите. Рядко имаме и лични наблюдения, които често може да са грешни.

Всъщност за мафията се твърди, че възниква от ДС и по-конкретно от раздаването на едни прословути куфарчета. Ще се радвам някой да ме опровергае, но досега все си мисля, че това е нещо напълно логично. От комунизма всички излизат бедни и един преход към реална пазарна икономика би бил почти невъзможен ако някои частни лица не се озоват изведнъж с голяма сума пари и държавен апарат, който да им продава предприятия и терени на безценица. Другият вариант е да бъдат дадени на чужди инвеститори и държавата да обеднее допълнително.  Друг е въпросът какъв е ефекта от всичките тези задкулисни действия.

Кофти ми е да се чувствам лъган!