Цирк

– Здравейте, свободно ли е?

– Заповядайте, сядайте.

– Приятно ми е, аз съм собственикът на цирка, Балкански.

– И на мен, Светломир.

Мъжът беше обикновен строителен работник. На видими около петдесет години, той не притежаваше задължителните белези на старостта, които се проявяват при наборите му. По косата почти не се виждаха бели косми, кожата му беше гладка и румена, а погледът му издаваше рядко срещано спокойствие и душевен мир. Висок и здрав, облечен така, че никога не бихте познали какво работи. Не приличаше на луд и именно затова собственикът на цирка беше толкова заинтересуван от него. В продължение сигурно на почти година този човек посещаваше всяко късно представление, което циркът правеше. Винаги идваше сам и сядаше на различно място в залата.

Днес той беше седнал най-вдясно, почти до кулисите. Място, далеч не най-предпочитано от посетителите и наоколо му бе почти празно. Въпреки това той не обърна никакво внимание нито на странната молба на госта си, нито на особеността му като личност. Програмата тъкмо бе започнала и както всеки път на сцената представяха жонглирането с ножове.

– От около година не сте пропускали представление. Ние се чудим…-натрапникът продължи разговора, но виждайки, колко внимание получава, реши да смени тактиката.- Реших, че заслужавате да научите тайните на нашето изкуство и затова дойдох тук при вас. Възразявате ли?

– Не.

– Чудесно! Този на сцената се казва Георги и е от едно тукашно планинско село. За публиката обаче той е Пиер, французин, напуснал родината си, за да играе при нас. По-късно ще го видите като маскирания фокусник от Гърция. Знаете ли как викаме на ножовете за жонглиране, за да не ги бъркаме с тези за хранене – лъжи. То и названието пак от него тръгна. Много изкусен лъжец е, понякога ни разказва такива истории, че дори да сме ги гледали във филм предишната вечер, няма да го разберем, че си измисля.

– Интересно, да.

– След малко ще видите акробатите от Молдова – младо софийско семейство, което представяме като двойка, още преди да пламне искрата между тях. Отработени до секундата движения. Знаят добре, че зависят от другия. Когато не репетират, отговарят и за почистването на клетките в зоопарка, който направихме, за да можем да приютяваме екзотични животни. В България почти няма циркове и затова никой не си е направил труда да направи конкретно законодателство за нас. Лутаме се между законите и преживяваме.

Труден разговор беше подел собственикът на цирка. Каквото и да казваше, не успя да провокира интереса на слушателя си. А той вглъбено гледаше какво става на сцената, представление, което знаеше до болка. Всички по това време стояха у тях си и гледаха новини, той – гледаше цирк. Затова именно съседът му по място не повдигна тема за политика или спорт. Въпреки неуспехите си той продължи да опитва.

– Ето го и клоунът. Забавен е, нали? Когато снеме маската, винаги е малко ядосан и затворен. На сцената обаче той слага своя червен нос, обува големите обувки, става важен. Та той е любимецът на децата. Разхожда се свободно по сцената, шегува се с посетителите, изпълнява си номерата. Харесва му.

– Ето го и мага- короната в програмата. Разрязва асистенката на две, а всъщност в частите на ковчега стоят различни момичета. Освобождава се от фалшиви катинари. Изкарва карти из под ръкавите си. Прави огън, загася огън. Пуска бели гълъби от нищото. Съживява животни. За зрителите той е всемогъщ, за нас е просто хитър и ловък. С неговото представяне завършваме цирка. Е господине, какво ще кажете?

– Сбогом.

И наистина мъжът стана и си замина. Знаеше тайните на цирка, но не почувства желание да ги коментира. Просто стана и си замина.

На следващото представление не дойде. Нито някога повтори. Престана да ходи на театър и като всички нормални хора си стоеше в тях и гледаше новините. Ден след ден. Едни и същи хора правеха едни и същи неща. За няма и година този човек остаря, колкото бяха стари и другите.

Защото в цирка той стоеше на трибуните, а не на арената.

Реклама

Метеоролог

Беше му студено. Отлично знаеше, че не трябва да се оплаква, досега не бе виждал толкова високи температури през януари. Всъщност максималната температура днес трябваше да достигне 12 С градуса, а в Сандански се очакваха дори 16 С. За Североизточна България метеоролозите предвиждаха слаба облачност, а малко по на юг и леки превалявания. Но в София времето беше хубаво като за датата 13 Януари.

Беше преживял и двете превалявания на сняг тази зима, а ето, в този топъл януарски ден му беше студено. Всъщност той предпочиташе снега. Когато валеше, нещо отвътре го топлеше повече и от най-хубавото възможно палто. Сърце не му даваше да прости на всички тези хора, които тъпчеха снега. Но всеки път склоняваше да го направи. „Те просто не виждат. Стоят в задръстването и метър по метър отказват да погледнат навън. А навън е толкова прекрасно!” През живота си беше прочел само една книга, макар и с няколко липсващи страници, детска книжка, захвърлена от някого пораснал. В „Малкият принц” той не намери по- силно описание от „прекрасно” и за него то беше много повече, отколкото за нас.

Стоплящ сняг не се очакваше до началото на февруари, а засега се оплакваше, защото сухият студен вятър пронизваше палтото и не оставяше топла частица кожа, а и бутилката му неизвестен алкохол свършваше. Палтото и бутилката беше намерил в един контейнер в Лозенец, близо до хотел „Кемпински-Зографски”. Там той често намираше интересни неща: топли хавлиени кърпи, по-късно послужили като възглавници, начупен стол, благодарение на който той преживя нощта на втория сняг (какъв червен пламък само), стар телефон, от който той взе слушалката и я използва, за да поправи радиото си. Сега се надяваше, като мине от там по-късно, да намери и батерии за това радио. Храна оттам не взимаше освен когато не беше сполучил другаде, но това се случваше много рядко, откакто откриха мола. Дванайсет пълни догоре контейнера предимно с хвърлена храна от „Макдоналдс” и нищо, което да го спре освен купищата мухи наоколо, които обаче през януари не се мяркаха. Понякога, докато ядеше, се чудеше къде отиват мухите.

Днес обаче се беше наял и сега чакаше на една пейка пред магазин за техника, да види прогнозата за времето по Нова. Обичаше да го прави. Обаче точно когато картата се показа на екраните, един по един телевизорите започнаха да премигат и на всеки от тях се появи лицето на една около четиресет годишна суха жена, облечена в костюм с цвят слонова кост. „Майка им!” Напсува той на ум младите момчета вътре, които явно се интересуваха повече от нея, отколкото какво ще е времето утре.

Загледа се, какво друго имаше да прави, нали е бездомник. Кадър: тя, заела отбранителна поза, нещо се караше в опит да се защити. Втори кадър: тя в центъра на голяма зала с много хора и всичките слушат радио от някакви слушалки. Трети кадър: друга жена, малко по–едра, с поглед на отчаяние на лицето. Явно се опитваше нещо да обясни на някого, но видимо не успяваше.  Четвърти кадър: първата жена постепенно се усети, че не там е мястото да се разпалва и физиономията ѝ премина към усмивка.

Не,не,не тези кадри не бяха за него. Ще отиде да потърси батерии, без това пътят нагоре е труден, а и не можеше повече да чака на студа. Може като мине покрай някой РЕП да види времето в утрешните вестници. Понякога, когато нямаше други новини, го слагаха на първа страница.

Нямаше го, вместо него на първа страница беше отново образа на онази жена. Нямаше и батерии, видя един стол и се почуди дали да го вземе, но реши, че няма защо да го мъкне до началото на февруари, когато щеше да превали сняг. Отиде си вкъщи, между две фирмени сгради, постла си и заспа.

На сутринта се събуди бодър, костюмиран, със сресана и гелосана коса. Присъедини се към другите, които газят снега и скочи в бялата светлина.

На мнимия метеоролог не му се отдаде да разбере, че истинските метеоролози са били изненадани от неочакван антициклон, който беше причина за снега, затрупал тялото му през нощта.

Клас стани! Клас мирно!

-Клас стани! Клас мирно!

Казват, че детският ум е най – необременен и най-точно преценява кое е логично и кое излишно. Жалко само, че докато човек придобие достатъчно знания, детeто  загубва тази си способност и  става възрастен , който приема безусловно порядките в обществото. И все пак слушайте детето, стига отричането му от нещо да не е проста форма на инат, то със сигурност ще е правилно. Спрете да му давате супа, или да го карате да си пише домашните, когато навън времето е чудесно за игра. Ето какво се случи и с военните порядки в училищата, децата започнаха да ги избягват по всевъзможни  начини и с времето те се преюърнаха отживелица.

–

Тя беше учителка в гимназия. Казваше се г-жа Георгиева. Малко име нямаше, радваше се и когато добавят г-жа отпред.  Тя не завиждаше на учителките с малки имена, дори се чувстваше повече от тях, защото най – често учениците дори не знаеха фамилиите им и ги назоваваха на галено.  Колко профанно!

Ако имаше facebook профил в него щеше да пише: „Щастливо омъжена, с двама сина”. Двамата й сина отдавна бяха завършили. Единият беше във Варна и работеше в някаква малка компания със сносна заплата. Другият учеше в Свищов. Този мързел така и не си намери работа, а с парите, които  все още му пращаше, играеше хазарт – доста успешно, но това нямаше нищо общо с всичките години активно възпитание.   С мъжът и отдавна си бяха безлични.

Преди тридесетина години излезе от великотърновския университет и почти веднага почна работа в Математическа гимназия „Св. Св. Кирил и Методий”, Видин.  Казваше си, че това ще е само временно. Щеше да се занимава активно с академична дейност, да напише реферат за кан Маламир, да й предложат работа в София, да влезе в партията и… какъв живот я очакваше само. Стресът на работното място не и позволи нищо от това.

С годините мина през много етапи.

Един завет

Минаха години, пораснах. Влязох в гимназия и забравих за основното си училище.

Но не щеш ли, след време спомените ме върнаха пак към счупените глави, гръмогласните даскалки и детската безгрижност.
Вече трета година бях под крилото на други даскали и когато на улицата срещнах бившия заместник– директор, се спрях да го поздравя. Тъкмо слагаше торба цимент в старата Лада, затова го изчаках да се изправи и да ме види. Отвърна на поздрава и мисля, че ме позна. За да не се почувствам неловко, че съм пресякъл улицата и съм го изчакал само за да го поздравя, го попитах първото, което ми дойде на ум.

Той беше учител по спорт и му се носеше име на строг човек. Все се страхувахме, като отидем в кабинета му, да не ни напляска, макар да знаехме от американските сериали, че това може да доведе до уволняването му. Понякога дори се шегувахме, че ни е направил нещо. Честно казано само няколко пъти съм бил в кабинета му и то все за неща, свързани с бой, но никога прекалено сериозни, поне погледнато от разстоянието на времето и възрастта.

–  Липсва ли ви училището?- Беше се пенсионирал преди достатъчно време, за да забрави лошото и да милее за хубавото, така че очаквах еднозначен отговор.

– Не особено.

– Но как така, сума ти и години сте прекарали там?

– Ами да ти кажа, дойдоха едни много лоши ученици след вас. Много искат, имат големи претенции и противно на това, което си мислят, нищо не знаят и нищо не покриват. Ето с вас по-може да се каже една дума  като с човек, а те не слушат и само се държат арогантно. Радвам се даже, че се пенсионирах навреме.

Не помня как продължи, споменът ми свършва дотук. Бях изненадан, че някой изобщо е способен да стори подобно нещо на този човек. Помнех го твърд – не му минаваха номерата ни, както пред учителките, а сега беше просто старец, макар да изглеждаше здрав. За няколко години беше изгубил твърдостта си, това полезно за училището качество. Какво се бе променило, че така бързо един човек  се е отказъл от работа, която е вършил с години? Нима това поколение е толкова лошо, че може да надвие добрите спомени с колегите, които отдавна са станали приятели?

В близките няколко дена разбрах, че е починал. Това беше единственият път, когато го видях  след напускането на основното училище, а това бяха последните думи, които чух от един заместник-директор.