Вкопчил се като прасе за виме

Още от малка тя беше любимка. Хранеха я с богата на витамини и протеини храна, а като поотрасна дори я настаниха в собствено помещение, което освежиха в приятен розов цвят, който да ѝ отива на кожата. Водеха я редовно на медицински прегледи, за да може, когато дойде момента и тя е достатъчно узряла, да я осеменят и свинята да си има прасенца.

Никое друго животно не расте толкова бързо и не се угоява така добре, както Sus scrofa domestica.

Роди на 10 Ноември в една мека зимна нощ, прекъсвайки и без това не особено дълбокия сън на стопаните си. За тях обаче това беше голяма радост, означаваща предимно месо и някой друг лев за преживяване. Тя отдавна не беше малко прасенце, а се беше превърнала в огромна лоеста маса, на която ѝ е трудно да си стои на краката. Спомена за времената, когато беше идеална за качествен бекон, бледнееше, в и без това слабата ѝ памет. В погледа ѝ се виждаше едно желание за избавление, но това ѝ бяха отредили стопаните и тя това правеше – лежеше немощно.

Около нея бяха новите ѝ дечица, едно от друго по-мършави, но борещи се с живота си, доказвайки, че са от източно-балканската порода. На тях им беше добре, майка им да стои легнала и да не мърда – като се хванат и цял ден храната им е сигурна. Храна цял ден нямаше, стопаните тази година не бяха случили на реколта и иначе пълната с мляко порода не даваше достатъчно. Друга година тези свине даваха повече мляко, от колкото можеха да изядат малките, колкото и лакоми да бяха. Но това не беше единственият проблем, който притесняваше двамата старци отглеждащи животните.

Появи се рядката родилна треска, която притеснява понякога свинете. Тя се причинява от недостатъчно разходки и неправилно дозирано хранене и освен на свинята се отразяваше и на прасенцата, които се ужасиха в страх за живота си и се разквичеха, все едно ги носят към тигана.
С малко помощ от ветеринар нещата поутихнаха, но имаше още един проблем пред старите хора. Природата така е направена, че да се родят до 18 прасенца на прасило, а от тях да оживеят само 12-те най- силни. Принципът е прост. Има 12 вимета и не за всяко прасе има място. Борбените прасенца си хващат някое и не пускат и да има, и да няма мляко. Само човек може да по-жесток. Още след първите дни за по-слабите е невъзможно да влязат в битката за живот, защото редовните сукалчета вече са позаякнали, и обрекли братята си на сигурна смърт.

Неведнъж опитваха стопаните да променят съдбата на 13-тото прасенце, махаха най наялото се и слагаха малкото, но или млякото беше свършило, или то биваше избутано момент след това. Нещастие е да си 13-ти.
–-

Ето това прасенце погребах аз, като малък. Помолих да не го дават на кучето, а го взех и в една кутия от обувки го зарових под стария орех в градината. Естествено, зарових е силно казано, защото просто го посипах с пръст и съм сигурен, че после пак се беше усладило на кучето, но важното е, че като малък съм бил толкова глупав, че съм уважил прасето, не пожелало да убие някой от братята си.

Естествено на другата година вече бях голям и не ме интересуваше какво е прасето, стига да има и за мен пържола.
–
„Да, господа, моментът е сюблимен. Одързостиха се – тази нощ – и посегнаха впоследствие – родоотстъпниците – върху законно установените власти. Така ли е? Добре! Какво в последствие? Просто да ги довършим! Нищо повече! Прочее, към дело: смело и непоколебимо! Да ги до-вършим до крррааак, гос-по-да-а!

…Лицата бледнееха. Прочете се списъкът. Всеки ближеше засъхналите си устни.

Бай Нако броеше: свиваше пръст след пръст. А тъй като пръстите му не достигнаха, той повтори…

Полковник Гнойнишки простря покровителствено ръка:

– Господа, не се съмнявам, че всеки от вас е готов да отстои твърдо, с желязна воля, за свещеното дело на армията. Но ще си позволя да ви пришепна и друго: не забравяйте, в игра са днес не само интересите на България, не! В игра са днес и вашите, глави, господа! Толкоз… Умному мало довляет…”

Антон Страшимиров „Хоро”

Реклама