Гледам си аз баловете и си обсъждам колите. Минават всякакви, но обърнах внимание на тоя до мен, на това, колко женствени джипове правят, които са далеч от мъжкарския вид и офроуд заниманията. Казах го по повод на минаващата иначе хубава R-класа.

Минаха още няколко притеснени абитуриенти и минава един GL 500, на което аз възкликнах, отново на момчето до мен, относно как това е далеч повече джип и повече прилича на такъв от предишният.

Сигурно щях да продължа да си развивам тезата, обаче човекът зад мен ме прекъсна и ми каза да погледна на отсрещната улица, където на джипа определен от мен като женствен му се отвори багажника, благодарение на сигнала изпратен от дистанционното в дясно от мен.

„Я кажи сега – кое му е женственото? “

Ходи му обяснявай после на собственика на колата,че била хубава, но не ставала за джип и тем подобни…

П.п. [22:15:53] nupoMaH: не се ли сбихте?
[22:16:07] – ssk: Е, то това остана: не стига че му плюя колата,  ами и да го бия!


R-класата със женствени черти (cecwheels.com)

R-класата със женствени черти (cecwheels.com)

automedia.bg

Gl 500 (automedia.bg)

Advertisements

Един завет

5 април 2009

Минаха години, пораснах. Влязох в гимназия и забравих за основното си училище.

Но не щеш ли, след време спомените ме върнаха пак към счупените глави, гръмогласните даскалки и детската безгрижност.
Вече трета година бях под крилото на други даскали и когато на улицата срещнах бившия заместник
директор, се спрях да го поздравя. Тъкмо слагаше торба цимент в старата Лада, затова го изчаках да се изправи и да ме види. Отвърна на поздрава и мисля, че ме позна. За да не се почувствам неловко, че съм пресякъл улицата и съм го изчакал само за да го поздравя, го попитах първото, което ми дойде на ум.

Той беше учител по спорт и му се носеше име на строг човек. Все се страхувахме, като отидем в кабинета му, да не ни напляска, макар да знаехме от американските сериали, че това може да доведе до уволняването му. Понякога дори се шегувахме, че ни е направил нещо. Честно казано само няколко пъти съм бил в кабинета му и то все за неща, свързани с бой, но никога прекалено сериозни, поне погледнато от разстоянието на времето и възрастта.

–  Липсва ли ви училището?- Беше се пенсионирал преди достатъчно време, за да забрави лошото и да милее за хубавото, така че очаквах еднозначен отговор.

– Не особено.

– Но как така, сума ти и години сте прекарали там?

– Ами да ти кажа, дойдоха едни много лоши ученици след вас. Много искат, имат големи претенции и противно на това, което си мислят, нищо не знаят и нищо не покриват. Ето с вас по-може да се каже една дума  като с човек, а те не слушат и само се държат арогантно. Радвам се даже, че се пенсионирах навреме.

Не помня как продължи, споменът ми свършва дотук. Бях изненадан, че някой изобщо е способен да стори подобно нещо на този човек. Помнех го твърд – не му минаваха номерата ни, както пред учителките, а сега беше просто старец, макар да изглеждаше здрав. За няколко години беше изгубил твърдостта си, това полезно за училището качество. Какво се бе променило, че така бързо един човек  се е отказъл от работа, която е вършил с години? Нима това поколение е толкова лошо, че може да надвие добрите спомени с колегите, които отдавна са станали приятели?

В близките няколко дена разбрах, че е починал. Това беше единственият път, когато го видях  след напускането на основното училище, а това бяха последните думи, които чух от един заместник-директор.

„Добре дошли и отишли“ в блога ми.
В тази статия ще разкрия как габровец ДОБРОВОЛНО ми даде 2 лева….
Прочетете остатъка от публикацията »