Във вторник имаме 7. и 8. час английски. Тъй като учителката ни замина за САЩ до 28. Март сме с две заместнички, които се редуват кога да ни вземат часовете. Станали сме XII клас вече и бяхме сравнително малко хора в стаята, когато госпожата ни информира, че следващия част ще дойдат две жени. „Не е за лошо, за хубаво е!“ Ще ни кажат нещо и ще изгубим малко време от отегчителния час. Влязоха в осмия ни час, представяйки се като служители от ING. Имена не казаха, но никой не обърна внимание, защото ни обещаха по 5 лева, ако попълним една анкета относно намеренията ни за работа след завършване на нашето образование.

Кой ти дава 5 лева?

Набързо ни обясниха, че за да ни платят за свършената  работа по закон, трябва да подпишем трудов договор. Ние обаче  да не сме се притеснявали, защото след като го подпишем, подписваме и анулирането му. След като имаме трудов договор, пак по закон, ни трябвало и пенсионно осигуряване, за което удобно има бланки най – отдолу. Зададохме доста въпроси.

„Обвързваме ли се с нещо?“  „Не.“.
„Защо ни давате тези пари?“  „Ние сме като „Галъп Интернешанъл“ и събираме данни за проучване. Те също плащат.“
„Един вид зарибявате да сме пенсионно осигурени при вас?“  „Много грубо казано. И все пак не искате някакви СИК-ове и ВИС-ове да ви управляват парите, нали? Ако не изберете пенсионно осигуряване държава ще ви препрати някъде на случаен принцип и няма да знаете дори къде сте. А ING пращат писма всяка година.“
„Мога ли да се откажа от осигуряването при вас?“ – „Да… след две години“ (И както разбрах по-късно и срещу 20 лева.)

„Госпожо, Директорът информиран ли е?“ – при което, учителката ни замълча, а една от натрапничките отговори с „да“. Впоследствие установихме, че той не знае нищо.

След доста убеждаване и постоянното смъмряне от страна на госпожата защо задаваме толкова въпроси,  почти всички от класа попълнихме анкетата- една страница с 5 въпроса, както и си дадохме личните данни в бланките за пенсионно осигуряване на ING, както и

подписахме празен трудов договор и неговото анулиране към Дружество „Храмът“

Учителката си тръгна 15 минути преди края на часа и ни остави с „дамите“  да допишем листите. Свърших последен, защото исках да прочета поне какво подписвам. Взех си 5-те лева, отново срещу подпис, и единственото, което остана в мен, беше копие от бланката за пенсионно осигуряване, непопълнена от осигурителен посредник.

Веднага след училище се запътих към офиса на ING Силистра, където ми обясниха, че не знаят техни служители да обикалят по училищата. Практика обаче било да се прави това и да се представя като анкета, за да бъде всичко легално.  Малко след мен мои съученички с една майка също са отишли и са успели да разберат името на поне една от посетителките, както и да договорят пенсионният ни фонд да бъде прекратен- без последствия. Така и направихме на другия ден, когато се събрахме потърпевшите в офиса им и написахме заявления за това.

Гостите ни, както се оказа,  са служители на ING Русе и правят всичко това за комисионната от записването ни, която е 15- 25 лв.  Не можах да открия в закона административните последствия от случилото се, но например, се лишаваме от право на трудова борса в търсене на първата ни работа, защото вече сме работили.

Както и да е, измамници много, жалба в прокуратурата е подадена и са започнати следствени действия. Друго ме притеснява сега:

Два часа по-рано, когато дамите са влезли в друг XII клас, учителката е направила физиономия към учениците да НЕ подписват.

На нас едва ли не ни сложи химикалите в ръцете… Какво е променило мнението й за толкова малко време? Защо замълча, когато ни излъгаха, че директорът е наясно? Защо напусна часа и ни остави с тях?  Защо изобщо ги пусна да влязат?

Не искам ВИС-ове и СИК-ове да ми управляват парите. Но нито ВИС, нито СИК злоупотребиха с доверието ми в училищната институция и преподавателя, който я представлява.

Репортажът в Нова телевизия може да видите на 23-тата минута от това видео. http://novatv.bg/

Реклама

-Клас стани! Клас мирно!

Казват, че детският ум е най – необременен и най-точно преценява кое е логично и кое излишно. Жалко само, че докато човек придобие достатъчно знания, детeто  загубва тази си способност и  става възрастен , който приема безусловно порядките в обществото. И все пак слушайте детето, стига отричането му от нещо да не е проста форма на инат, то със сигурност ще е правилно. Спрете да му давате супа, или да го карате да си пише домашните, когато навън времето е чудесно за игра. Ето какво се случи и с военните порядки в училищата, децата започнаха да ги избягват по всевъзможни  начини и с времето те се преюърнаха отживелица.

Тя беше учителка в гимназия. Казваше се г-жа Георгиева. Малко име нямаше, радваше се и когато добавят г-жа отпред.  Тя не завиждаше на учителките с малки имена, дори се чувстваше повече от тях, защото най – често учениците дори не знаеха фамилиите им и ги назоваваха на галено.  Колко профанно!

Ако имаше facebook профил в него щеше да пише: „Щастливо омъжена, с двама сина”. Двамата й сина отдавна бяха завършили. Единият беше във Варна и работеше в някаква малка компания със сносна заплата. Другият учеше в Свищов. Този мързел така и не си намери работа, а с парите, които  все още му пращаше, играеше хазарт – доста успешно, но това нямаше нищо общо с всичките години активно възпитание.   С мъжът и отдавна си бяха безлични.

Преди тридесетина години излезе от великотърновския университет и почти веднага почна работа в Математическа гимназия „Св. Св. Кирил и Методий”, Видин.  Казваше си, че това ще е само временно. Щеше да се занимава активно с академична дейност, да напише реферат за кан Маламир, да й предложат работа в София, да влезе в партията и… какъв живот я очакваше само. Стресът на работното място не и позволи нищо от това.

С годините мина през много етапи. Прочетете остатъка от публикацията »

Един завет

5 април 2009

Минаха години, пораснах. Влязох в гимназия и забравих за основното си училище.

Но не щеш ли, след време спомените ме върнаха пак към счупените глави, гръмогласните даскалки и детската безгрижност.
Вече трета година бях под крилото на други даскали и когато на улицата срещнах бившия заместник
директор, се спрях да го поздравя. Тъкмо слагаше торба цимент в старата Лада, затова го изчаках да се изправи и да ме види. Отвърна на поздрава и мисля, че ме позна. За да не се почувствам неловко, че съм пресякъл улицата и съм го изчакал само за да го поздравя, го попитах първото, което ми дойде на ум.

Той беше учител по спорт и му се носеше име на строг човек. Все се страхувахме, като отидем в кабинета му, да не ни напляска, макар да знаехме от американските сериали, че това може да доведе до уволняването му. Понякога дори се шегувахме, че ни е направил нещо. Честно казано само няколко пъти съм бил в кабинета му и то все за неща, свързани с бой, но никога прекалено сериозни, поне погледнато от разстоянието на времето и възрастта.

–  Липсва ли ви училището?- Беше се пенсионирал преди достатъчно време, за да забрави лошото и да милее за хубавото, така че очаквах еднозначен отговор.

– Не особено.

– Но как така, сума ти и години сте прекарали там?

– Ами да ти кажа, дойдоха едни много лоши ученици след вас. Много искат, имат големи претенции и противно на това, което си мислят, нищо не знаят и нищо не покриват. Ето с вас по-може да се каже една дума  като с човек, а те не слушат и само се държат арогантно. Радвам се даже, че се пенсионирах навреме.

Не помня как продължи, споменът ми свършва дотук. Бях изненадан, че някой изобщо е способен да стори подобно нещо на този човек. Помнех го твърд – не му минаваха номерата ни, както пред учителките, а сега беше просто старец, макар да изглеждаше здрав. За няколко години беше изгубил твърдостта си, това полезно за училището качество. Какво се бе променило, че така бързо един човек  се е отказъл от работа, която е вършил с години? Нима това поколение е толкова лошо, че може да надвие добрите спомени с колегите, които отдавна са станали приятели?

В близките няколко дена разбрах, че е починал. Това беше единственият път, когато го видях  след напускането на основното училище, а това бяха последните думи, които чух от един заместник-директор.

Преди 100 години National Geographic публикува статия озаглавена „България – страна на селяните“, в която неподписаният автор прехвалва бързото и устойчиво развитие на доскоро поробената ни страна. Там се споменава каква роля има образованието за просперитета на нацията и как по този фактор задминаваме съседките си. Статията може да прочетете в онлайн изданието на NG, а причината да я потърся след като веднъж съм я чел на хартиен носител беше новината, че до 15 Септември общият брой на закритите училища ще бъде 350.

От закритите до този момент 271 училища на борсата отиват 5 хиляда български будители. Данни за децата, които трябва да сменят училището си няма. Няма данни и колко от тези деца ще пътуват всяка сутрин до съседното село или близкия град. Признавам, има места където транспортът е осигурен, но има и такива, където родителите трябва да плащат все по – повишаващите се цени на транспортните билети. Друг вариант е и децата да пораснат преждевременно отделяйки се на квартира, която също струва все по – скъпо. Нима ще дойде момент, когато ще е невъзможно на дете да завърши иначе задължителното начално образование?

А и проблемите далеч не са само тези, надигащото се гражданско общество отдавна негодува за заличаването на стотици селища и за прекалената урбанизация на българското население. Нима този проблем би имал решение, като се закрият толкова много училища, защото повярвайте ми, голяма част от тези 350 училища са в селските райони. Кое населено място би оцеляло без образование, без работа, та дори и без обещаните помощи за фермерите?!?

Е как искате една държава да просперира, когато решението на един проблем е създаването на друг? Да не би подобни пагубни действия да са просто акт на отмъщение от страна на управляващите срещу учителската гилдия, която ги направи за посмешище? Сега можем само да очакваме подобни отговори срещу своеволните еколози, таксиджии, фермери и всеки, който се опита да прояви гражданският си дълг и да иска своето, без да му се налага да си го взема сам мамейки държавата. Яд ме е, защото колкото и да дипломатничат това правителство и колкото да се опитват да оправдаят действията си затварянето на училище не е решението!

А преди 100 години:

Днес на практика всички млади българи могат да четат и пишат. Докато през 1879 г. дори 20 процента от градското мъжко население не можеше да чете и пише, днес вече 92 процента от живеещото в градовете мъжко население между 10 и 30 години е грамотно; същото се отнася и за 74 процента от жените. В селата 68 процента от мъжете и 18 процента от жените могат да четат и пишат. Това е резултат, с който нито една страна – нито от съседните на България, нито от тези по на запад – – не може да се похвали. През 1906 г. в страната имаше 4584 начални училища с 8785 учители и 400 216 ученици. Почти десет процента от населението получава основно образование.

Всичко това е постигнато за 29 години, страхувам се че, нашите управници за същото време може да ни върнат до нивото на образование тогава.

И все пак, ако се върнем още 200 години назад, ще си припомним трите най – важни единици в българското село – кмета, попа и даскала. Освен най – важни са били и най – заможни, докато в днешно време учители стават, само такива, които не могат да станат други.

И помнете драги българи, все още има надежда 40% от училищата да оцелеят по предвиждания на синдикатите.

В детската градина мислех иновативно, иначе казано първи открих, че е по – лесно при лабиринта да се тръгне от обратната страна, но с времето лабиринтите ставаха по – сложни и това ми откритие спря да ми е от полза.
От първи до четвърти клас можех да рисувам, сега рисувам толкова добре колкото и тогава, но днес съм 10 клас и рисувам ужасно за възрастта си.
Пак в същото четирилетие бях и много ученолюбив, даже веднъж взех приз „Сова“ в класа ми D , но днес е малко сложно занимание изобщо да си отворя учебниците…
От пети до 7 клас бях човек на точните науки – математика, химия, физика. Явявах се по състезания и т.н. И въпреки всичката подготовка изпитите взех с 4.093 и 4.500 съответно на изпита по математика и на този по литература.
В 8 клас засилих обучението си по английски език, за сметка на всеки друг учебен предмет. Неуспешно. И дори днес, като ме накараха да определя нивото си по английски, писах „Много добро“ (от варианти Добро, Много добро и Отлично).
В 9 клас закърних всичките си мозъчни функции.
Сега, в 10 клас уж беше момента да ги възстановя, но аз взех, че се заех да пиша блог и поддържам форум…. Искам да отбележа обаче, че се явих на две олимпиади – по БЕЛ и по История, и по двете неуспешно…
Също така съм се занимавал/ се занимавам с астрономия, баскетбол, карате, спортна стрелба и други, на които обаче не им помня имената….Тааа според вас всестранно развита личност ли съм?

А Вие?

„Now, if your boss is a sadist, then you have a big problem. In that case, fire your boss and get a new job.“ Donald Trump
А какво става, когато шефа ти е учител и не е толкова лесно да го смениш ?!?!
Защото нашата образователна система (все още) е направена така , че живота на дадено дете да зависи само от един учител, само от една оценка. А какво става, когато тази оценка е субективна? – ето какво ако е над възможностите на ученика – той се нарежда по – напред по бал (според странните там формули, по които той се изчислява), от колкото някой по – можещ, но попаднал при по – обективен или предубеден към даденият ученик учител? Да, вече има матури, но защо се взема оценката от всичките години? Защо учители попаднали в образователната система поради липса на други по – добри определят нечий живот? Да животът е труден, да жесток е , да никой не е казал, е ще е лесно, но защо няма кой да го улесни, при условие че се иска толкова малко – една реформа. Доколкото съм подочул някъде в чужбина учениците сами избират след 8 клас по кои предмети да имат часове и по кои не. Учителите сами си го казват: „Аз го виждам, че няма да кандидатства с предмета ми, не искам големи знания, само да си научи урока, да му пиша оценка и да му се вдигне бала..“ или „Този материал и аз виждам, че е безсмислен и че има други неща по предмета, които са много по – практични, но просто това е по програма и на мен не ми е приятно.“ Знанието не е ценно, ако не е практично. А понякога се отвращавам от това, което ми се налага да уча, за да имам добър бал накрая. А някой, както ги нарича една учителка – даскал с комунистически манталитет – такъв, който се опитва да „набута“ ученика, да му зададе точно въпроса, който не знае, ти (тука направо ми се псува) „прецака“ труда, защото не си му симпатичен. И понякога така става. Понякога се налага да вземеш изпити за повишаване на оценката в 12 клас – срока за това, ако не се лъжа е четири дена и веднага след него почват матурите. Ако не полудееш в тази една седмица ще живееш добре, ако ли не ще бъдеш на произвола на съдбата.
А какво стана с реформата в образованието?

П.п. Прочетете и началото на този текст.